Въпреки че смътно усещаше, че нещо не беше наред в старанието да се превърне в изискана млада дама, достойна за един толкова прекрасен и сексапилен мъж като Ричард Крейн, тя почувства, че нищо повече не може да направи. Надяваше се, че той няма да се отнесе критично към нея и поне щеше да оцени усилието й да му се хареса. Беше изнервена, сърцето й биеше силно, устата й бе пресъхнала, а ръцете й бяха неприятно изпотени.
Той я бе помолил да му стане съпруга. Това беше най-неочакваното, най-прекрасното (но и най-стряскащото) събитие в живота й. И след вечеря, докато го слушаше как й говори и гледаше замечтания му поглед, изведнъж бе решила да му се отдаде. Това не беше необмислена постъпка. Отначало изтръпна при тази мисъл, но после реши, че това е единственият начин да докаже любовта и благодарността си. Знаеше, че честността на една жена бе най-скъпото нещо, което притежава (не бе изчела купищата евтини списания за тоя дето духа.) Знаеше, че най-голямата жертва, която можеше да направи за своя любим, е да му се отдаде. Нищо по-голямо не можеше да му предложи. И щом той иска, тя е негова.
И така, след вечеря тя се оттегли, прегледа внимателно гардероба на Джули, избра черната разголена рокля като най-красивата, прекара известно време пред огледалото, докато се ровеше из многобройните кутии с козметични средства, лосиони за лице, сенки, моливи за очи и всякакви подобни мазила и после, леко притеснена да не би да се направи на плашило, се настани в шезлонга и зачака.
Беше оставила вратата полуотворена и в момента, в който видя Крейн да излиза от стаята на Елис, за миг я обзе паника. Прииска и се да побегне, да се скрие от него, но успя да овладее срамежливостта си и го зачака, притаила дъх.
Без въобще да поглежда към нея, Крейн бързо се насочи към стаята си, влезе и затвори вратата.
Тя се втренчи в затворената врата и изпадна в пълно отчаяние. Няма ли да дойде при нея? — запита се тя, стана от шезлонга и отиде да погледне в коридора.
После се сети, че може би той се преоблича и моментално се върна в шезлонга и зае прелъстителната си поза. Каква неопитна глупачка е, мислеше си тя — ядосано. Естествено, че той няма да се люби с нея с официалните си дрехи. Усети как лицето й пламна при мисълта, че скоро ще лежи в прегръдките му и ще усеща устните му върху своите.
Мина повече от четвърт час преди Крейн да излезе от стаята си. През това време Грейс се изтормози. Правилно ли постъпваше? А не следваше ли просто пътя на майка си? Естествено, щом се обичаха, той имаше правото да я пожелае щом тя го искаше? Тя все още не можеше да се реши и се страхуваше, когато Крейн пресече бавно коридора и надзърна в стаята й.
Дъхът й секна, когато го видя по халат и пижама. Той стоеше на входа, загледан в нея, а тя го гледаше като хипнотизирана. Но нежното и весело изражение в очите му й помогна да се успокои.
— Привет — каза той. — Мислех, че вече отдавна си заспала.
— О, не — каза тя, и отново почувства как лицето й пламва. (Дали той очакваше да я намери в леглото? Дали не беше сбъркала нещо и не го бе затруднила с това, че не бе легнала) — Не ми се спеше…
— Мога ли да вляза тогава — попита той, все още на вратата — или би предпочела да не влизам?
— О не, моля те — каза тя и протегна към него ръка, после изведнъж промени решението си и бързо я отдръпна. — Моля те, не си отивай.
Той затвори вратата зад себе си. Сгърчи нос от миризмата на парфюма.
— Обичаш ли парфюми? — попита той, като си помисли, че в стаята вони отвратително и се почуди дали да не отвори един прозорец.
— О, да — каза тя и затвори за миг очи. — Стаята ухае приятно, нали?
Той с усилие се въздържа да не направи гримаса, каза че ухае много приятно и се доближи до шезлонга.
„Боже господи! — помисли си той — прилича на клоун. Какво, по дяволите, е направила с лицето си?“ А на глас каза:
— Изглеждаш чудесно. Предполагам, че тази черна рокля си я сложила заради мен, нали?
Грейс избегна погледа му, искаше й се лицето й да не бе толкова зачервено.
— Аз… аз… а, не. Мислех… — тя се оплете и млъкна.
Крейн седна на края на шезлонга и й се усмихна.
— Какво мислеше? — попита той нежно.
Тя седна изправено и го погледна. Очите й с тревога разглеждаха лицето му, сякаш искаха да разчетат мислите му.
— Наистина ли искаш да се омъжиш за мен? — изтърси тя.
— Да, разбира се — каза той, като взе ръката й. — Нищо не желая така силно, както теб. В момента, в който те видях…
— Да, зная. Каза ми го вече. Но просто не мога да го повярвам. Мислех си. Аз… малко съм глупавичка. Нямам опит, но знам, че мъжете… искам да кажа, че не винаги искат да се оженят за едно момиче, въпреки че искат да… да… се любят с него. Ако ти наистина не искаш да се жениш за мен… — тя млъкна и отмести поглед.