Тя излезе да срещне Крейн не защото повярва на думите на Елис, а просто не желаеше да остава повече сама с него в къщата. Искаше да открие Крейн, да чуе успокоителните му думи, да му каже какво й бе казал Елис, да го помоли да се отърват от него, преди да е помрачил щастието им.
„Колко е зъл! — мислеше си тя с яд. — Как може да измисля подобни истории?“ Дълбоко в себе си, въпреки че не искаше открито да си го признае, тя бе най-вече изумена от думите на Елис, че Ричард щял да се жени за дъщерята на някакъв важен човек. Беше уверена, че това е една жестока лъжа, измислена, за да я нарани, но лъжа или не, тя се почувства нещастна. Ричард трябваше да се ожени за достойна за него жена — не крадла, престъпничка. Искаше да му каже, да го помоли да помисли още веднъж и, разбира се, се надяваше, че той ще й каже, че не желае никоя друга, освен нея.
Когато стигна до дървената порта, която водеше към шубрака, тя се спря. Там беше тъмно и тя съжали, че не беше взела електрическото фенерче. Следобеда бяха минали по този път с Крейн. През деня това бе едно прекрасно местенце — високи дървета ограждаха тесните пътеки, цветни храсти украсяваха голямото естествено езеро в средата на шубрака. Отвъд езерото имаше малка долчинка, която, по думите на Крейн, през пролетта е осеяна с диви зюмбюли и нарциси. Долчинката продължаваше в тясна, криволичеща пътека, която се губеше в гъста гора. Когато стигнаха до тази пътека, той се бе обърнал и бе казал, че са стигнали достатъчно далеч.
Тя се чудеше къде ли е той, надяваше се, че ще го открие по някаква светлина. Тъй като беше глуха, въобще не й дойде на ум да го вика.
Мина през портата и потъна в мрака. Краката й следваха добре утъпкания път и винаги, когато се отклонеше от него, тя се препъваше в дебелия килим от трева, спираше, връщаше се на пътя и продължаваше.
Вървя така известно време, сред пълен мрак, и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече започваше да се тревожи (Да не би да е изгубила пътя? Да не би да се въртеше в кръг?) Тя спря, наоколо цареше мрак и тишина. Погледна нагоре. Високо над дърветата видя бледата светлина на луната, която проникваше през гъстия листак. Погледна назад-видя само мрак, погледна напред, на дясно, на ляво — отново непроницаем мрак.
Изведнъж усети, че се задушава и изпада в паника, но успя да се съвземе и продължи. Ричард беше някъде напред мислеше си тя упорито. Скоро няма да бъда сама. После двамата лесно ще открием пътя за връщане.
След малко стигна до езерото, което на лунната светлина изглеждаше като блестящо огледало, застана край неподвижната вода и погледна към долчинката, с надежда да го види, но от него нямаше и следа.
Долчинката представляваше едно черно петно от дървета и храсти и тя се поколеба дали да продължи или не — може би трябваше да седне край езерото и да го изчака да се върне, но се сети, че една пътека заобикаляше край езерото и че той можеше да мине по дългия път и да я не види. Реши да продължи.
Изчака за миг, като се надяваше, че той може да се появи. Имаше нещо страшно в пътеката пред нея, като че ли нямаше връщане назад. Плашеше я. Чудеше се дали по дърветата не висяха прилепи, които можеха да паднат върху нея, дали насреща й нямаше да излети някой бухал, чиито огромни кръгли очи щяха да присветкат с раздразнение. Тя се загърна още по-добре в палтото и тръгна бавно към долчинката.
Земята потъваше под краката й и тя вървеше с усилие, като забиваше пети в покритата с мъх пътека. Сякаш някакви невидими ръце я бутаха напред. Два пъти тя спря, поколеба се и погледна назад към езерото, където искаше да се върне, но всеки път продължаваше напред, решена да открие Крейн. Освен това осъзнаваше, че няма да има смелост да посрещне мрака на връщане.
В долчинката тя отново спря. Лунната светлина проникваше през дърветата и осветяваше мекия килим от трева, виещите се рози, дивите орхидеи и рододендроните, които цъфтяха там.
Дори през нощта това място беше очарователно и то й вдъхна кураж да продължи. Тя мина през долчинката и стигна до криволичещия път, който водеше към гората. В началото на пътя тя спря, разтревожена. Може би той въобще не е там, помисли си тя. Заслужаваше ли си да продължи? Беше като дете от приказка, което току що щеше да навлезе в една гора, пълна със странни създания, вещици и дракони. Чувстваше се малка и беззащитна край високите дървета, но след кратко колебание реши да продължи, въпреки че вървеше много бавно, готова да отстъпи при всяко помръдване в храсталака.