Нищо не я стресна и тя продължи да върви, докато в един момент, след като погледна назад, разбра, че бе изцяло погълната от гъстата гора и изведнъж й дойде на ум, че може да е навлязла в дълбок тунел и да се намира на мили под земята. Тя изпадна в паника и се свлече на земята, вцепенена от ужас, с разтуптяно сърце.
Остана да лежи известно време върху меката, покрита с мъх земя, като се опитваше да се съвземе. Трябва да се върна, помисли си тя. Държеше очите си затворени, и й се струваше, че по този начин се изолира от ужаса, който я дебнеше наоколо. „Няма от какво да се страхувам — каза тя полугласно. — Трябва само да се върна по стъпките си при езерото и да остана там, докато Ричард дойде да ме потърси. Трябва да се върна при езерото.“
Но когато отвори очи и видя, че наоколо все още цари горещ мрак и тишина, отново я обзе страх. Тя се изправи с усилие, направи несигурна крачка напред и спря. В далечината, точно пред нея, видя слаб отблясък на светлина. Отначало не можеше да повярва на очите си, но след като погледна отново, разбра, че не се бе излъгала.
Моментално страхът я напусна. Ричард беше там. Добре бе постъпила, че дойде. Каква глупачка беше — да се страхува. Тя забърза напред и с всяка стъпка се приближаваше до светлината.
След като мина завоя, тя видя на стотина метра пред себе си, по средата на пътеката, един фенер, но никой не се виждаше наоколо — никакъв Ричард.
Отиде до фенера, вдигна го и се огледа — държеше го над главата си и се опитваше да види по-надалеч отколкото достигаха ярките му лъчи.
Усети някаква опасност — но вече не се страхуваше за себе си, а за Ричард. Сигурно нещо му се е случило, помисли си тя обезумяла. Може би се бе подхлъзнал и наранил и едва бе успял да допълзи до храсталака, преди да изгуби съзнание.
На светлината на фенера тя виждаше колко диво и самотно е това място. Гъсти храсти ограждаха пътеката, огромни чворести столетни дървета бяха надвиснали заплашително над нея, клоните им достигаха на сантиметри от главата й. Тревата беше висока и заплетена, бурени, коприва и бръшлян задушаваха храсталака.
Тъкмо се канеше да извика, когато видя нещо, което спря дъха й. От един храст се подаваше мъжки ботуш.
— Ричард! — изпищя тя и се втурна напред. — Ричард! Наранен ли си? — и тя коленичи и надникна под храста. Видя крачол и една ръка, протегна се и хвана ръката. Но в момента, в който допря до нея пръстите си, разбра, че се докосва до мъртва плът и бързо я отдръпна, тялото й рязко отскочи назад, сърцето й спря за миг.
В първия момент не можа да осъзнае ясно какво бе открила. Тя стоеше коленичила край ръката, вцепенена от ужас. Изведнъж й стана ясно, че Ричард е мъртъв, изпищя неистово, скочи на крака и се впусна обезумяла по пътеката, навътре в мрака.
Виковете й отекнаха в гората — объркаха птиците, стреснаха лисиците в дупките им, но тя дори не осъзнаваше, че пищи.
По средата на пътя се усети, че се бе втурнала сляпо в мрака, спря и погледна назад към отдалечената светлина на фенера. Трябва да го вземе и да потърси помощ. Ричард беше мъртъв! Сега нищо нямаше значение. Не можеше да го оста-ви там. Трябва да каже на някого. Трябва да намери някой, който да го занесе до къщата. Сафки! Разбира се! Сафки трябва да й помогне.
Като ридаеше като обезумяла, тя се върна по стъпките си, понечи да вдигне фенера и замря. Остана полуприведена над него, със свито сърце, скована от страх.
Точно пред нея нещо мръдна — една неясна сянка сякаш израстна от земята и се извиси над нея. Странни, котешки очи, проблеснаха на светлината.
Тя не смееше да помръдне или да издаде някакъв звук. Остана вкаменена — подобно фигура, издялана от камък.
Крейн излезе от храстите, хвана я за раменете, придърпа я към себе си и се загледа в безжизнените й очи.
— Боя се, че те изплаших — каза той нежно и се усмихна. — Толкова съжалявам, скъпа.
Тя сграбчи с две ръце палтото му, усети как вътре в нея нещо се надига и студена вълна от пот обля тялото й. Коленете й се подкосиха и ако той не я държеше здраво, тя щеше да се свлече. Изгуби съзнание и безчувствена пропадна в някаква тъмна пропаст.
Той все още я държеше, когато тя се съвзе. Лежеше на земята, главата й бе облегната на коленете му, а той държеше ръцете й.
Тя го погледна, видя познатото мило, весело изражение в очите и въздъхна с облекчение.
— Мислех, че си мъртъв — каза тя и се разплака. — О, Ричард, така се изплаших.
— Разбира се, че ще се изплашиш, скъпа — каза той, като галеше ръцете й. — Не трябваше да идваш в гората. Защо дойде?
— Имах нужда от теб. Елис говореше такива отвратителни неща… — Изведнъж тя рязко се надигна и сграбчи рамото му. — Този мъж! Той е мъртъв! Мислех си, че си ти!