За миг Крейн изгуби самообладание. Целият пребледня и краката му се подкосиха. Какво искаше старият? Не бе идвал насам от месеци — а и в този час? Дали Джеймс беше ходил при него? Подозираха ли нещо? Беше ли объркал нещо?
Крейн бързо се съвзе. Не, нищо не бе объркал. Бе прекалено умен, не бе допуснал никаква грешка. Беше изиграл Джеймс и сам се държеше като глупак. Нямаше за какво да се тревожи. Старият сигурно искаше нещо или може би, тъй като не го бе виждал от няколко дена, бе решил да се обади. Възвърна увереността си. Дори преживяването можеше да се окаже вълнуващо, ако изиграеше картите си както трябва. Щеше да е забавно да забавлява началника на полицейския участък, докато крие в дома си известен ренегат и една търсена затворничка — това щеше да бъде и проверка за нервите му, но първо трябваше да скрие и двамата на сигурно място.
С бързи крачки, той отиде до банята, отвори вратата и влезе. Грейс точно пристягаше халата си. Косата й беше омекнала от парата на горещата вода, а изчистеното от всякакъв грим лице изглеждаше младо и невинно. Но под очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаше уморена, сякаш не бе спала добре.
Когато Крейн влезе, тя леко се отдръпна, изчерви се и отмести очи.
Той я сграбчи за ръката и я издърпа към себе си.
— Слушай внимателно — каза той. — Началникът на полицейския участък идва по пътеката. Не знам какво иска, но съм сигурен, че не знае, че ти и Елис сте тук. Иди при Елис и остани там. Заключете се отвътре. — Бутна в ръцете й една ловджийска пушка, която бе свалил от закачалката в антрето. — Заплаши го с това, ако реши да прави номера. А сега, побързай.
Грейс едва не изпусна пушката. Разтрепери се и се притисна към него.
— Не смея — заекна. — Аз… страх ме е. О, Ричард, ами ако са ни открили?
— Отивай там и пази тишина — каза рязко Крейн. — Всеки момент ще дойде. Остави всичко на мен. Ще се оправя с него. Няма за какво да се безпокоиш, но накарай Елис да мълчи.
Той я избута от банята до вратата на Елис.
— Заключи се отвътре и не гъквай — каза той, отвори вратата, набута Грейс вътре и я затвори зад нея.
Тъкмо когато се обърна, чу звънеца на входната врата и се ухили, като откри големите си, бели зъби.
„А сега — напред — помисли си той. — Това изкопаемо няма да ме изхитри. Ще се позабавлявам, само оня, лудият Елис, да не направи нещо. Няма да направи — успокои се той. — Доста е изплашен: прекалено високо цени жалкия си животец. Ако ме предаде, ще го обесят и той знае това.“
Крейн отиде до входната врата и я отвори.
— О, здравейте, сър — каза той и се усмихна приветливо. — Какво неочаквано удоволствие за мен. Влезте. Тъкмо е време да пийнем по нещо.
Сър Хю погледна замислено откритото, красиво лице. „Какво хубаво момче, помисли си той. Джеймс сигурно се е побъркал. Това момче не би посегнало и на муха. Е, по дяволите, май трябва да действам.“
— Как си Ричард? — каза той на глас, като се здрависаха. — Не съм те виждал повече от седмица. Какво става с теб?
„До тук добре, помисли си Крейн, като поведе госта към всекидневната. Старият изглежда малко замислен (нещо необичайно за него), но се държи съвсем приветливо.“
— Опитвах се да си намаля хандикапа, сър — каза той и се засмя. — Но не мога да слеза под три. Излизах на игрището почти всеки ден тази седмица. Надявах се да ви изненадам.
— Три, а? — каза сър Хю, избра един удобен стол и отпусна в него слабото си тяло. — Доста добре. Де да можех и аз да постигна три. Последният път в листа ми писаха някаква дванайсетица. Все пак си мисля, че дванайсет не е лошо за моята възраст.
— Мисля, че сте за шестица, сър — каза спокойно Крейн. Той се огледа за уискито, сети се, че го бе оставил при Елис и изпсува под носа си. Нямаше да му се отрази лошо една капка. Щеше да смаже малко и стария. Е, имаше шери. Отиде до барчето. — Джин или шери, сър? Съжалявам, но съм свършил уискито.
— Не, нищо не искам, благодаря — каза сър Хю. — Не обичам да пия преди обяд. Но ти си сипи нещо. Не искам да ти преча. — Той поглади тънката си брадичка и се почуди как да подхване неприятния въпрос.
— Аз също се отказвам — освен това преди обяд — каза Крейн, като си помисли, че щеше да е добре да запази трезвия си разсъдък. — Как са розите, сър? — поде бързо той, като усети колебанието на Хю. „Тежи му нещо, помисли си той. По-добре да поддържам разговора и да се опитам да го затрудня колкото се може повече.“
Щом стана въпрос за рози, лицето на сър Хю светна, но той се сети, че ако започнеше да говори за любимото си развлечение, никога нямаше да си свърши служебната работа. Така че устоя на изкушението да се похвали с достойнствата на Султаните на Занзибар и каза: