Знаеше, че не трябваше да удря възрастния човек, но изкушението бе прекалено силно. Той помисли за момичето. Жалко, че не бе видяла случилото се. Щеше да остане доволна. Беше платила четиридесет шилинга и не бе получила нищо в замяна, освен празни обещания. Учуди се, че изпитва съжаление към нея, че тя събуждаше интереса му. Изпитваше странно чувство. От много години жените не означаваха нищо за него, но това момиче го привличаше и фактът, че тя бе експлоатирана, ги свързваше.
Когато слезе на последното стъпало, за първи път осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Досега не бе признал пред себе си колко много разчиташе на Лигата на приятелите на глухонемите, за да си намери работа. Техните реклами го бяха подвели. Обявите гласяха, че глухонемите са търсени в много търговски сфери. Лигата поддържала връзки с всички по-значими изпълнителни директори, като осигурявала работа за квалифицирани глухи или глухонеми кандидати. А отговорен за тази служба се оказа един стар мошеник!
Елис имаше нужда от работа. Трябваше да получи работа. Парите му привършваха, а той се страхуваше да говори пред хората. Работа за глухоням би била удобна за него. А сега трябваше да започне всичко отначало.
Когато пресичаше фоайето той видя момичето в сивата пола, което вървеше бавно пред него. Тя бутна стъклената врата и излезе на улицата.
Все още проявяваше интерес към нея, затова я последва. На улицата гъмжеше от хора, беше задушно и подтискащо. Той вървеше бавно, размишляваше и се чудеше какво да прави. Дванадесет шилинга и десет пенса. Това беше всичко, което имаше. Трябваше да намери пари по някакъв начин. Помисли си за Скрегър. Скрегър би му помогнал, ако го намереше, но къде да го търси?
Той видя, че момичето в сивата пола зави по „Вилиърс Стрийт“ и тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, а и за него тя се отличаваше в тълпата от непознати, той продължи да я следва, замислен, без да откъсва поглед от краката и. Човек рядко може да види толкова хубави крака, мислеше той. Повечето жени имаха грозни крака. Почуди се какво е това момиче. Старият мошеник я бе нарекъл глуха крадла и въпреки това не и бе крещял. Тя може би разбираше какво се говори по движението на устните. Изведнъж му дойде на ум, че той можеше да и говори, а тя нямаше да го познае по гласа. Тя щеше да чете думите, които устните образуват и нямаше да чува гласа му. Като че ли тази идея му допадна. Един мъж не можеше да живее съвсем сам. Имаше нужда от жена. Това момиче нямаше никакви пари, както и той. Тя излизаше от затвора, той беше беглец. И двамата си пасваха. Той се намръщи. Защо си губеше времето с такива глупости? Имаше по-важни неща, за които трябваше да мисли, но очите му не изпускаха момичето, което се движеше сред тълпата, самотно, отчаяно.
В парка край станцията на метрото „Чаринг Крос“ свиреше оркестър. Музиката беше весела и около естрадата бяха насядали много хора.
Момичето влезе през желязната врата в парка и тръгна бавно по асфалтираната алея. Елис я последва. Помисли, че се кани да седне, но тя продължи покрай естрадата с отпуснати рамене, а ужасната и малка шапка се открояваше като посмешище на яркото слънце. След като се отдалечиха от естрадата тя най-сетне седна. Избра едно от свободните места срещу хотел „Савой“. Седна, с ръце в скута и очи отправени към келнерите, които стояха и чакаха зад прозорците на „Савой“ първите посетители.
Елис се приближи и седна през едно място до момичето. Огледа я изпитателно и остана разочарован. Тя не представляваше нищо особено. Изпитото и бяло лице беше обикновено, кафявата и коса — мръсна и безформена. Очите и бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Предположи, че е около двадесетгодишна. Сега, когато я виждаше добре, той с яд се запита с какво бе събудила интереса му. Като се изключи фигурата и, в нея нямаше нищо особено: просто една обикновена продавачка, чиновничка, някаква домашна прислужница, която можеш да видиш по лондонските улици, без дори да е спретната.
Той отмести поглед от нея, огорчен и разочарован. „Все едно — помисли си той, — не трябва да се ядосвам заради жени. Те не ме интересуват“. Въпреки това, подсъзнателно, той все още жадуваше за момиче. Беше самотен през изминалите няколко дни в Лондон. Ако това момиче представляваше нещо, той щеше да говори с нея, да и каже как бе постъпил със стария мошеник, може би щяха да се сприятелят. Но такава, каквато беше в действителност, не си заслужаваше да се занимава с нея.
Момичето поседя известно време. Дори не помръдна. Проследявайки с поглед ранните посетители, които заемаха местата си зад прозорците на „Савой“, тя се наклони напред като наблюдаваше с напрегнато изражение сервирането на храната.