Николай Теллалов
Да пробудиш драконче…
1
Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.
Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:
— Тю, да те…
— Ник’во страшно — веднага заяви Сашо. — Колко му е да се намери!
Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.
Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.
— Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… — промърмори той.
Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинки. Сетне Радослав бе овързан по всички правила на катераческото изкуство и спуснат в издълбаното от водата и времето дере. Той потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна — беше хладно, усойно и неприветливо в сравнение с напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.
Около него лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, но пък се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка и чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в някакъв прогнил дънер сред лишeи и камънаци.
Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година го беше съзрял, съвсем случайно минавайки покрай един оръжеен магазин. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. А веднъж изтърси пред хора: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.
Още не подозираше колко прав ще се окаже.
Почти.
Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че операцията е приключила успешно в стил „блиц“. Ала преди да свари да го направи, изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното място и погледът му се спря върху гола кафява канара. Победоносните думи замръзнаха в свилото се от изненада гърло.
Не повярва на очите си и отново изохка — този път от смайване.
Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет изображение на змия с някакви странни подутини по тялото, а главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразиха младия мъж очите под изящно изписаните вежди — бяха направо човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!
— Това пък какво е? — измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.
— На какво ти прилича? — счу му се иронично момичешко гласче.
Случвало ли ви се е да забележите нещо със страничното си зрение, но нито можете да извиете погледа си като лък, нито пък да завъртите глава, ала все пак продължавате да го наблюдавате? Същото се получаваше и с този глас — сякаш звучеше на границата на чуваемостта, като в същото време бе достатъчно отчетлив и разбираем.
Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото липсваше мегдан за по-нататъшно отстъпление. Въпреки че бе убеден откъде е дошла забележката, той се заозърта, раздразнен и поуплашен.
Отгоре долетя вик — съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:
— Кво стаа, Дичо, ’иждаш ли го?
Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:
— Намерих го!
— Да дърпаме ли? — донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.
— Изчакайте, тук има…
— К’воооо? — не го разбраха горе.
— Почакай! — кресна Радослав.
— Окей.
Младият мъж се взря в скалата.
Видя каменната фигура по нов начин — като неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. Имаше и разперени криле, но може би за такива му се струваха само неравностите по канарата. Цялото изваяние беше сериозно поизтъркано от годините и се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена ориенталска принцеса, някоя приказна Шeхерезада.