Змейското момиче сбръчка чело.
— Не разбирам — рече безпомощно тя накрая.
— Ще ти обясня… А като начало, защо не седнеш на матрака да поразгледаш тълковния речник? Аз ще подредя сам. Чакай да ти светна лампата. И обуй тези терлици, недей ходи боса.
— Ала аз винаги ходя боса! Бива, бива, щом настояваш…
Докато Радослав майстореше пържени картофи и гювечета в кухнята на родителите си и устояваше на изкушението да претупа готвенето, майка му шеташе наоколо в стремежа да утоли любопитството си кой/коя му е дошъл/дошла на гости. Накрая му дотегна:
— Остави ме, мамо. Не я познаваш! — отряза той и веднага съжали за казаното. Защото скоро взе да пъшка под лавината въпроси: Какво учи? Сериозно ли е момичето? Какво работят майка й и баща й? Откога се познават? Смята ли да се жени? На колко е години? Има ли братя и сестри? Софиянка ли е или от провинцията? Ами, ах, какво ще стане със Светланка? А къде живее? Имаш ли нужда от пари за такси да я изпратиш? Наистина ли е сериозно момиче, да не е някоя наркоманка? Работи ли или техните я издържат?…
— Родителите й са починали. Отдавна — само това благоволи да отговори Радослав, използвайки рязък, почти груб тон. Майка му се стъписа и мълчаливо помогна да нареди таблата. Накрая, отваряйки му входната врата, тя колебливо попита, при роднини ли живее момичето.
— Не — безапелационно заяви Радослав, — ще живее горе!
Няколко мига майката и синът се гледаха — тя както винаги загрижена, а той… Той не вярваше на ушите си, самият изненадан от внезапната си декларация.
Изкачвайки стълбите, Радослав се утешаваше, че в краен случай може — и сигурно ще се нанесе обратно в старата си стая в апартамента. Ще измисля нещо, накрая реши той, като внимателно балансираше таблата с вечерята на влизане в мансардата.
Верена седеше на матрака и прелистваше втори том на Физическата енциклопедия. От едната й страна се трупаше висока камара книги. Гъстите вежди на момичето бяха съсредоточено свити, а очите й бяха променили цвета си, светеха в рубиненочервено и светкавично бягаха по страниците.
Охо, рече си Радослав при вида на това, което безпогрешно определи като прочетено или поне прегледано — История на България, Тълковен речник, Речник на научните термини, Речник на чуждите думи в българския език, два тома Антология на българската поезия, Збигнев Бжежински, Патрик Кенан, Джон Лукач, Цветан Тодоров и Константин Кацаров, плюс купчина стари вестници „Стандарт“… — Прочела е всичко това? Той погледна момичето със страхопочитание и прилив на покровителствена гордост.
— Хопа, вечерята! — каза той. — Защо спря музиката? Касетката ли свърши?
— Не мога да слушам песни и да чета — мрачно отговори Верена и рязко захлопна енциклопедията. После прегърна коленете си с ръце и подпря връз тях остра брадичка. Под миглите й гаснеше червена жарава. — Заболя ме главата — тихо добави.
Радослав почувства разкаяние.
— Уф, не трябваше да ти давам всичко това наведнъж, културният шок…
— Какъв културен шок! — тросна се девойката и протегна обвиняващ пръст. — Дали сте Бълград на онези отцепници Сърбите! Даките са ни отнели Добруджа, загубен е Охрид, Костур, Девол… все любими мои места. А тези тук — КАКВО само пишат! Каква е тази „славянска“ азбука?! Как да не сме имали писменост преди Братята?! Жива гавра! Тия, накамарилите хиляди думи, са объркали докрай нещата, че да не личи им, колко малко разбират или колко никак не ги е грижа. Не мога позна моето си време! Ала за него не ще ме измамят. Ами за от моя десети век до твоето сега? На кое да вярвам! Редно ли е в кънигите7 да се пишат лъжи? Най-вече тук — тя подритна Историята на България, взорът й отново стана с цвят на огън и облъхна отдръпващия се Радослав с яростна жар, — гъмжи от дивотии, изсмукани от опашката, искам да кажа от пръстите! Невероятно! Изгонили сте си Царя! Забравили сте кой е Авитохол, на какво прилича ТОВА!
В общи линии Радослав беше готов да сподели възмущението на момичето-дракон. Но никак не намираше за приятно да чува критики от същество, за четирийсет минути прочело и проучило кажи-речи две хиляди страници машинописен текст… и поопърлило с поглед ядосалите го места. Едва сега усети леката миризма на горяла хартия.
— Такива сме хората — примирително вдигна рамене той. — Особено българите. Не сме народ, а… — и млъкна отсечено, безпогрешно прочитайки по навъсеното лице на девойката едва сдържван бяс. — Искам да кажа… Така де, сами си опоскахме държавата, а после търсим други виновни. Все от нещо сме изненадани — от суша, от киша, от сняг, от Девети септември, от Десети ноември! Станали сме изпростяла сбирщина егоисти, не уважаваме никой и нищо, най-вече себе си. И така открай време, погледни например…
7
Кънига — и тази дума, както например зид, обич, къща, баща, кокиче, са дошли от езика на Аспаруховите българи.