Да пробудиш драконче…

— Като гювечетата ли? — прикри смущението си Радослав.

Тя се претърколи по корем със смях, вплел се в едва чуващите се тръбни камбанки на Майк Олдфилд. Верена обяви музиката му за страхотна.

— Как съумя да ги объркаш така? — кискаше се тя.

— Ами като има кой да ти надува главата, като майка ми… — той се сепна и млъкна.

През погледа й пробяга сянка. После усмивката й се завърна отново.

— Продължавай — кимна му.

— Просто ме тормозеше за кого се старая толкова, а като се изпуснах, пожела да й разкажа подробната ти биография. Страшно е любопитна.

Девойката-змеица го гледаше дяволито. Подпираше главица с опряна в слепоочието длан, от което веждата й се бе извила, а окото — придобило азиатски вид.

— Не е важно дали ще ме хареса — заяви самоуверено тя. — Важното е, че аз те харесвам.

„Сега е моментът. Кажи й, глупако, бъди мъж — изскърца обеззъбената от много удари по мутрата Радославова съвест. — Кажи й го не от шубе, че ще разяриш тази жива огнепръскачка, кажи й го за нейно добро, да не страда излишно, диване такова!“

„Трай ма!“ — сопна се Радослав на съвестта си, поуплашен, че свърхсетивата на драконовото момиче ще доловят душевната му борба.

Но Верена не реагира. Може би стриктно спазваше обещанието си, а може би той вече се бе адаптирал към потайно мислене. Така или иначе, тя изведнъж зарецитира, почти пеейки:

Турнир. Блестят доспехи,
море от пъстри знамена,
харолди, пажове — тълпа
и дами чакат галеника на успеха.

Ударил е очакваният час,
в бой, с копие да й докажа,
че този свят единствено за нас
от Господа е бил създаден.

О, благородни господа!
Внимавайте, ще мачкам брони —
за Най-Красивата Жена
днес ще печеля златната корона!

(Дано престане Нейното сърце
да бъде непристъпна крепост.
Ще види Тя, че грубите ръце
за Нея пазят океан от нежност.)

Начало! Сребърни тръби тръбят!
Връхлитам буен като дракон,
голям пердах съперниците ще ядат
и публиката няма да скучае!

… … …

Победа! Сред възторжен рев
небрежно на тълпата се покланям…
Но нещо на трибуните не е наред,
натам като към бесило приближавам.

Проклятие! Отнякъде хитрец-поет,
докато удари аз по арената раздавах,
пристигнал и написал някакъв сонет
и Тя от щастие сега сияе!

Изпускам аз короната в праха,
не искам на очите да повярвам.
Ех, тази моя зла съдба!…
Но рицар съм и никога не се предавам.

Добре! Не с меч, с перо въоръжен,
без страх аз ще потъна във мастило,
но няма друг да може като мен
да Те опише КОЛКО СИ КРАСИВА!

— Откъде… знаеш това — изтръпнало запита Радослав.

— Беше надраскано на едно листче и сложено в Речника на научните термини, страница двеста осемдесет и осем. Твое е, нали? Сигурна бях! Хареса ми. За кого си го писал?

— Ъъъ… Разделихме се преди три години. Така и не съм й го показвал. Мислех, че съм го затрил нейде.

— Определено тази жена много е загубила. Колко жалко — каза Верена. Не й личеше наистина да съжалява. — Ти от какво си изкарваш хляба?

— Ами… Денем продавам книги на сергия. Два-три пъти седмично съм нощна смяна в едно супермаркетче, то е на чичо ми. Иначе съм завършил МЕИ… семестриално.

— Къниги, това е интересно — одобри тя. — Дори от лоши и лъжливи, мисля, пак може да се научи нещичко… Хей, това сега ми хрумна! Колко страх брах, че ми се е вкаменил ума в онази проклета канара!

— Как попадна там? — попита той, впечатлен, че необикновената девойка не се беше усъмнила в достойността на професията му на уличен букинист.

Тя се понамръщи:

— Омагьоса ме един колобър. Той кроеше заговор срещу християните за завръщане на Старата вяра. Между нас казано, тя не беше лоша, нито езическа, както пише в кънигите ти… Колобърът беше събрал съзаклятници в една свещена пещера недалеч от мястото, където ти ме намери. Той не искаше или не смееше да ме убие, затова ме заточи в скалата — да не предупредя боилите10 на Царя…

— Била си на страна на христяните?

— Какво те учудва? Аз съм лоялна към своите. По времето на Мама християни са били само Ромеите и затова дядо ми я отпратил в техен манастир…

— Кой е дядо ти?

— Канасубиги Омуртаг.

Радослав предпазливо попиваше чутото. Верена търпеливо го чакаше да си развърже езика. Накрая младежът постигна успех:

— Синът на Крум Страшни! — възкликна той. — Който избил стотици християнски пленници, нали? И дъщеря му била християнка? Не ставаше ли дума за негов син…

10

Боил, боила — благородник. Означава също „главнокомандващ“, например ичиргу боила (началник на всички стражници-стрелци), а в съчетания като боила колобър (жрец) има значението на „велик, почитаем, прославен“.