— Византийците настъпваха, трябваше да бъдат спрени! — сухо и остро възрази момичето, но след малко добави с примирена горчивина: — Знам, сега това се нарича „държавен тероризъм“ и „клане на заложници“. Ала за да се избегне по-лоша злина, Дичо, понявга налага се добре премерена жестокост… Затуй политиката никога не е била чист занаят. И непризваните за власт вършат най-гнъсни мръсотии. Виж, за нас, змейовете, истинската власт е да служиш, не да тиранстваш. Хората обаче мъчно проумяват това. Вие го разбирахте едно време малко по-добре от другите, навярно защото мнозина сте със змейска или самодивска кръв…
Тя се замисли.
— Жестоко време е било — прокашля се Радослав, сащисан от последните й думи.
Верена тръсна отрицателно глава:
— Всяка епоха си има собствена справедливост, Дичо. Ето, и Мама е била заложник. Гледала как по Константинополските площади ослепяват и хвърлят на диви зверове пленени българи и славяни. Очаквала е да бъде сред следващите. Точно тогава станала християнка. Искала да се моли хората да станат по-добри… Аз също съм кръстена, макар драконовите ми гени да не виждат особен смисъл в религиите — с какво се променят нещата, когато вярваш в нещо, което и без това си съществува?
— Разбирам.
Верена помълча.
— Благодаря ти. Чувствам, че наистина ме разбираш. Не зная дали ще ми повярваш, ала твоето време е по-безмилостно от моето. Прочетох за сегашните войни, атентати и… Само какви оръжия са измислени, по-зли от сабя-мотовила11!… Та така… — посърнала хапеше устната си. Тръсна глава, сякаш да прогони мислите за лошо и попита: — А ти имаш ли още стихотворения? Много харесвам пееща реч.
— Ами, ще потърся.
— Не сега, моля те — тя откровено се прозя. Зъбките й бяха равни, бели… но за да бъдат безспорно хубави, от тях се изискваше да не са толкова остри. Верена се усети, поруменя, прикри се с длан и се засмя притеснено. — Понякога се държа като дивачка, ала ужасно съм изморена.
Радослав, малко по-припряно отколкото му се искаше, стана. В последния момент, без да се замисли, сведе глава, за да не си я тресне в тавана — местоположението на широкия матрак предполагаше предимно лежане.
— Разполагай се, чаршафите са под одеялото, тоалетната е с душ и мивка — ако не протягаш криле, ще влезеш — и… лека нощ.
— А ти къде отиваш? — учуди се девойката.
— Долу, в апартамента.
— Защо?
Радослав се затрудни.
— Няма да те притеснявам — увери го Верена. — Ако ти е неприятно, ще се свия на кълбо в другия ъгъл на стаята. И обещавам да не пълзя наоколо, за да не се уплашиш.
— Пълзиш?
— Най ми е удобно да спя в тялото на змия. Много хубави сънища виждат тези създания. Остани, а? Предполагам, че с времето ще ми мине, ала сега… Докато бях в скалата, само безсловесни животинки, дъждовни капки и снежинки ми правеха компания… Много е зле да си сам — завърши плахо и умолително тя.
— Д-добре…
Девойката скочи радостно… Радослав не успя да я предупреди.
Буммм!
Младият мъж се спусна към Верена.
— Добре съм — промълви тя замаяно, често-често мигайки, а той я прегръщаше като малко дете. Едва не изтърси: „Дай, да цункам да ти мине“.
Момичето се изкикоти:
— Леле колко съм си щурава!
— Не те ли боли? — тревожно попита Радослав и внимателно опипа главата й. Черепът под косата имаше странна форма.
— Неее. Имам здрави кости — змейски!
— А какъв е този гребен там… и тази издутина тук? — със суров и подозрителен тон разпитваше той.
— Такава съм си, нали не съм човек.
Радослав с нежелание я освободи от прегръдките си.
— Много си грижовен. Само желанието ти е достатъчно да ме излекува, дори да бях наранена.
Младият мъж се сепна от нежността, прозвучала в думите й.
— Ала какво се чудя — сви тя рамене. — Ти владееш магията…
Няколко минути те се гледаха в очите.
— Спи тук — каза дрезгаво Радослав. — Тази възглавница ще ти стигне ли?
— О, да, много мило…
В следващия момент преобразената девойка се оплиташе в сложен възел върху калъфката на люлякови цветчета.
— Лека нощ, Дичо.
— Лека нощ, Веренче — с пресъхнала уста прошепна той на черната змия до себе си. Животинчето затвори очички. Прилеповите крилца се отпуснаха.
Радослав се съблече и се мушна под завивките. Преди да угаси лампата, той с внезапен прилив на храброст леко целуна малката люспеста главица. Дългите мигли на необикновената змия потрепнаха. Под лявото крило равномерно пулсираше сърчицето й.
„Как така се превръща в същество с по-малка маса?! — обади се шокираният инженер в него. — Това е против законите на физиката!“