„Божа работа“ — отвърна му поетът.
През прозорците в мансардата нетърпеливо нахлу мрак.
Заслушан в далечно скрибуцане на трамвай, Радослав дълго зяпаше в тъмнината. По някое време взе, че си прошепна:
— Нима се влюбвам?
И не беше сигурен, дали тайничко се надява Верена да го чуе или се бе решил да го каже гласно, понеже беше убеден, че тя дълбоко спи. Младият мъж се опита да помисли по-подробно по въпроса, но… не успя.
Сънят бе долетял като сияен дракон.
5
Тя чакаше пробуждането му, подпряла брадичка на коленете си. Радослав сънено забеляза до себе си табла, покрита с шарен пешкир, на която от писаните панички и чинийки на майка му вдигаше пара закуската. Верена размърда рамене:
— Добра заран, юнако. Мляко с какао, милинки, дето им викате палачинки, сирене и кашкавал — казаха ми, че обожаваш тези неща.
— Дбротро… Кой ти каза?
— Майка ти.
Радослав стремглаво се измъкваше от воалите на съня. Нацупи се:
— Ама че… Уж й намекнах да не се качва…
— Аз слязох — прекъсна го драконовото момиче. — И само първата палачинка е на майка ти, трябваше да видя как се правят. Не са изненадани — закикоти се тя и в миг стана сериозна. — Защо ме гледаш така?
Бузите на Радослав почервеняха. Той се засмя, търкайки се по врата. Спасителна прозявка му даде допълнително време да си измисли реплика.
— Чудя се как не те е хванала да те разпитва до обяд за к’во ли не или пък да ти разправя що за хубаво бебе и хрисимо момченце съм бил.
— Не й дадох никакъв шанс — гордо каза Верена. — Щом понечеше да ми задава въпроси, започвах да говоря или да я питам нещо. Така и не успя да си отвори устата. Баща ти е много готин. Донесе ми чехлички, съвсем забравих, че не бива да ходя боса. Нищо не понечи да ме разпитва, само предложи да помогне с таблата. Много е мил. Доста е възрастен, нали?
— Такъв си е… Издънка на стария софийски хайлайф отпреди Девети…
— Започвай да закусваш. Искам да разбера как съм се справила с готвенето.
— Нека поне се измия, става ли?
След това Радослав, без ни най-малко да си криви душата, обяви палачинките за сполучливи. Верена засия.
— Ще изляза за малко навън — каза той, — ъъъ… да свърша една работа. Скоро ще се върна.
Имаше намерението да завърти един телефон, но да не е пред Верена. Автоматът на ъгъла не работеше и той се запъти до другия, на който обаче липсваше шайбата. Реши да се обади от апартамента — как не отиде веднага там? — ала видя изненадващо отворено в ранната доба цветарско магазинче и хлътна вътре. Продавачката-циганка с неочакван плам му помагаше да рови из кофите за неоръфани цветя. Младежът плати и си тръгна.
Изкачи на бегом петте етажа и запъхтян, влетя в мансардата.
Верена, седнала по-турски — младият мъж се втренчи в голите й колене, — изучаваше Радославовия „Тексас Сайънтифик Инструмент“, а до нея лежеше английска граматика, два речника и диплянката с инструкции за калкулатора. Тя вдигна глава, проследи погледа му и бърже придърпа края на роклята си.
— Какво хубавко рокамче12 имаш, Дичо! — Верена радостно размаха елката насреща му.
Радослав успя да нормализира дишането си.
— Ето — каза той и измъкна укрития зад гърба букет. — За теб са.
Тя моментално се озова пред него и зарови лице в розите.
— Какъв великански трендафил! Обичам го! — възкликна щастливо тя. — Как отгатна?
— Нали сама каза, че владея магията.
— О, да, ала, слава на Слънцето, не чак толкова, че да ме натикаш в панелна стена… Как чудно миришат! От други китки обичам кокичета — те са толкова храбри. А тези ще сложа в онази ваза до големия буркан. Искаш ли да се обзаложим, че няма да увяхнат до Рождество?
Преди да сложи букета където бе решила, Верена лепна на Радослав светкавична целувка по челото, за което й се наложи леко да подскочи.
Щом тя се обърна, той докосна целунатото място така, както се опипва пресен белег.
В единайсет часа, тъкмо в разгара на умуването над картата на София кой маршрут да се избере за запознаването на Омуртаговата внучка със столицата на България от ХХ век, изписука звънецът.
Три пъти късо, веднъж дълго.
Дичо замръзна, сещайки се за непроведения в залисията телефонен разговор и за още много други неща, все неприятни за разчистване. Верена го стрелна с проницателен поглед.
— Да се скрия ли? — попита тя.
— Не!… Да, да.
Момичето-змия повдигна вежди и докосна брадичката си.
— Къде? В буркана ли?
— Да, да, някъде… — замрънка той, като избягваше въпросителния й поглед и не реагира на опита й да се пошегува. И Верена го разбра буквално. Той се метна към цветята, без да забележи как черното лъскаво тяло се намества в трилитровия съд, пренесе ги в другия край на стаята и остави вазата до изправеното в ъгъла руло чертежи — проектите му от следването.