— Ти не ме слушаш.
— Ъъъ, замислих се нещо…
— Я тогава да го помислим заедно… — Светлана придърпа Радослав към себе и впи ярки устни в шията му. Двамата загубиха равновесие и тупнаха на матрака. Русокосата замърка, а от буркана се разнесе стенание.
Не прави глупости, умолявам те!
(Думата ти е закон, ако това е първото ти желание.)
Да! Не прави нищо със себе си и не се намесвай.
(Това са две желания.)
Хубаво! Само ги изпълни!
(Щеше да ми е по-лесно да ти направя палат с висящи градини в Антарктида.) — и змията млъкна.
Светлана междувременно се разопаковаше от дрешките си, а Радослав отчаяно и обречено се проклинаше, мъчейки се хем да се отстрани, хем да не е грубо. Накрая дрезгаво каза:
— Чакай.
Изправи се замаян и безцелно тръгна към секцията, защото бурканът бе в другия край.
— Светле — започна той твърдо, без да се чувства така, — трябва да поговорим…
— За?…
Радослав се затрудни.
— Обичаш ли ме? — изтърси той, за да спечели време.
— Що за питанка, скъпи! — прелъстително се изви в чаршафите Светлана и сладко додаде: — Разбииира се…
Той се втренчи в празния буркан.
— Но какво ти е? Винаги след сбирка с тези твои приятели си един такъв особен… Хайде, ела.
Радослав се мъчеше да си поеме дъх.
За това имаше основателна причина — Верена бе изпълзяла от буркана. Видя я как се изправя като кобра и, вече в човешко тяло, се обляга безшумно на стената. С мрачен интерес тя разглеждаше нищо неподозиращата Светлана.
— Ох, Ради — продължаваше да реди захаросани думи екс-манекенката. — Кога, между другото, ще обсъдиме онова, дето ти уреждам за работа? Време е да си помислим за бъдещето… — тя изведнъж стреснато замлъкна и се ококори към Верена.
Момичето-змия, склонило глава, играеше с абаносов кичур от косата си, престорено безразлично намотавайки го на дългите си пръсти.
Русата я зяпаше объркано.
(Съжалявам. Не мога да изпълня желанията ти. По-силно е от мен.)
Верена заряза заниманието си и продължително се втренчи в Светлана, която много скоро започна да нервничи.
Неволно Дичо ги сравни. Едната бе като бодлива роза, вкопчена в трошащ се под корените й камък, другата — елегантна орхидея от бутик за изкуствени цветя. Бисер в мида — и пластмасова Барби. Ама че каша…
— Коя е… тая? — надменно попита бившата манекенка. Безгрижието й се изпаряваше като разлят етер.
— Момичето, за което са цветята — чу се да отговаря Радослав.
— Така значи…
Последвалата пауза му даде възможност да оцени докрай идиотизма на ситуацията. Попържайки се наум, той направи героично усилие да не мънка баналности:
— Светле, запознах се с това момиче онзи ден и…
— Добър вкус — насмешливо го прекъсна идващата на себе си Светлана. — Ако мине на фризьор, вземе да си смени парцалките и се научи да не стои като гвардеец, ще стане голямо сладурче. Значи, скъпи, запознаваш се с нея онзи ден, а пък я намирам сутринта тук и не й личи да има гащички под полата. По̀ ли я бива от мен с тази чудесна устичка?
Радослав усети как лицето му пламва, но отвърна спокойно:
— Не съм подозирал колко ти отива да си цинична.
— Щом като си глупак — каза Светлана, хладно преценявайки конкурентката като смущаващо неясна. — С мен можеш да имаш много повече в този живот. А с тази хипарка — вероятно само обща игла.
Верена изведнъж се изкикоти:
— Колко си досетлива! Как само позна от раз — смехът й секна и тя се намръщи. — А сега изчезвай поврага.
Властните нотки накараха Светлана да трепне.
(Няма ли да й кажеш да си върви или да й покажа змейството си?)
Радослав остана безучастно объркан.