— Тъй ли? Кой ти дава право, мърло, да командваш тук?
Младежът се раздвижи.
— Аз — гледайки в пода рече той.
— Ооо… — изненада се Светлана.
— Хайде, чао! — подхвърли момичето-змеица. — Този мъж е мой!
„Опа!“ — рече си въпросният.
Светлана продължително изгледа ту единия, ту другата. Трескаво търсеше начин да вземе инициативата в свои ръце. Разполагаше с безотказен арсенал за справяне в далеч по-губещи ситуации. Щастливо хрумване я озари и тя премина в настъпление:
— Браво, Ради. Браво. Не го очаквах точно от теб. Мислех те за по-различен от другите. Но… ще ти простя. Случва се. И ти прощавам, само понеже…
— Не съм… сигурен… че искам да продължи връзката ни — промълви Радослав.
Светлана стъписано го изгледа. Лицето й се превърна в саркастична гримаса:
— Шегуваш ли се, Ради?
— Не — той успя да отвърне на погледа й.
— Така значи… — тя бавно подпря брадичка, почуквайки се с нокти по скулата. — Значи, биеш ми дузпата. Мислех те за съвсем различен. И какво съм ти крива?
— Когато срещнах Верена… Изобщо не се сетих, забравих за тебе, Светле. Това е. Може би е някакво умопомрачение, но… така стоят нещата. Съжалявам.
Пресметливо издържаният глас на Светлана го закова насред оправданията:
— Не можеш просто така да ме зарежеш, скъпи. Вече сгазихме лука.
Той бавно се обърна.
— Моля?
— Е, не стана точно както планирахме, но… Какво, не се ли радваш? Ще имаме бебе! — И тя предизвикателно вирна брадичка към мълчаливата съперница.
(Казах ли ти, че ще те изнудва? Ала що за безсрамница — точно тази ли лъжа избра?!)
— Бебе…? Какво бебе?
— Наше бебе.
Нерешителността му спешно се прибираше в душевното мазе.
— Светла, нещо не схващам… Би ли си пооправила дрешките? Разсейват ме.
Той не извърна очи и тя с нежелание се подчини.
— Светле — продължи Радослав с непознат за нея тон, — преди ми разказа, че приятелят ти починал при катастрофа, а ти от стреса си имала спонтанен аборт. Сметнах го за истина…
Русокосата го гледаше с възмущението на оскърбена невинност.
— Няма значка — махна той с ръка. — Ставаше дума за друго. След като ми сподели това, винаги съм те пазил. Всъщност, ти знаеш колко съм внимавал и как преглеждах презервативите под лупа, да, много смешно… Как се получи това бебе?
— Ако намекваш…
— Нищо не намеквам. Просто изглежда ми изпадат от съзнанието цели дни… и нощи. Подозирам някаква амнезия. Би ли ми обяснила как така съм пропуснал да взема предпазни мерки. Съвсем честно и искрено те моля, кажи ми кога смяташ, че си забременяла?
В трескавото търсене на подходяща дата Светлана не обърна дължимото внимание на натъртените последни думи.
— Стана — престори се, че си спомня тя, — когато беше пийнал на рождения ден на онзи твой приятел с очилата…
— Помня. Купона у Сашо Рус. Ти още каза, че той е гамен и неудачник. Даже се посдърпахме тогава. Та, значи, върнахме се после тука скарани — и хоп, направихме бебето, тъй ли?
— Да, струва ми се…
— Изобщо не се чукахме онази вечер. Единствената, когато си преспивала тук, и не сме правили нищо.
— Грешиш. По едно време ти се събуди и ми го пъхна.
— Абсурд — хладно отрече Радослав, а ушите му пламенееха. — Тогава не мигнах цяла нощ. Беше ми болно, че не харесваш нито един от най-добрите ми приятели, защото и за Зако намери кофти етикетче. И обиди Павката. Само заради мен той си замълча тогава. Лека-полека почти престанах да се виждам с тях. Заради теб.
— Не можеш да помниш, ти беше кютук пиян!
— Тогава как изобщо съм свършил нещо?
— Ами, помогнах ти…
— И кога си го правила преди, след като дори заради една изпита бира ми се цупиш?
— Виж какво, стига с този разпит! — загуби самообладание Светлана. — Може да е било друг път! Какво си ме заял, не съм в полицейски участък! Пък и не желая да говоря пред тая за интимните ни работи!
— Лъжеш ме, нали?
— Ти!…
Радослав скри юмруци под мишниците си. Изглеждаше печално-безразличен.
— Каква работа си имала снощи в „Нерон“?
Платинената красавица занемя.
— Нали се разбрахме? — продължи Радослав. — Мен не ми е приятно, а и ти сама каза, че не понасяш предишната си компания. А продължаваш да ходиш там.
— Значи… значи така… — трескаво търсеше думи тя. — О, разбирам. — И Светлана изобрази измъчена усмивка. — Сега ми е ясно. Кой ти каза това?… Мълчиш. Май схващам откъде е дошло, дано греша. Или ме следиш?
Радослав продължаваше да мълчи.
Светлана усети, че е време за тежка обсадна артилерия. Тя късо въздъхна, като преди скок в ледена вода. Очите й плувнаха в сълзи: