— Какво толкова се радваш — додаде той с безцветен глас. — Дойде, обърка ми живота, накара ме да стана подлец. Не че не съм…
— Аз не…
— Какво „не“ — той ядосано повиши тон. — Знаеш ли, че си капризна, себична, неуравновесена и не изпитваш никакво съчувствие към хората!?
— Ти аха да й простиш! Само за да не се чувстваш виновен! А заслужава ли прошка човек алчен, глупав… Я кажи, тя някога да ти е харесала поне едно твое стихотворение?
— И какво от това!? Мамка му! Ти какво искаш?
— Теб.
— Ъ… Добре де, и? Питала ли си ме?
— Защо да те питам, Дичо, прочетох го в сърцето ти! Тя не е за тебе. Ти сам го усещаш. Само ти е хленчила колко е нещастна и неразбрана, а ти си налапвал стръвта като шаран, не е ли истина това? Истина е! И сега, даже да не те беше излъгала… а го направи, защото и тя е почувствала, че си с нея, само зарад страха да си сам… Сторих нещо, което ти сам искаше.
— Това откъде го измисли?
— Личи ти! И не ми отговори. За нея, Дичо, писал ли си нещо? А?
— Не, но…
— Тогава какво изпитваш към нея? Ще ти кажа — нищо.
— А ти… позволяваш си да вършиш каквото ти хрумне…
— Защото е справедливо!
— Справедливо ли? Кое е справедливо — да рушиш каквото не ти изнася ли, да решаваш нещо вместо друг, без да попиташ дори и… Слушай, девойче, пубертет ли те тресе, че така с лека ръка раздаваш правосъдие — това било лошо, това — добро, а? Детинщина!
Момичето-змеица блесна унищожително с очи и изведнъж се оклюма.
— Да — нещастно каза то, — още нямам и четирийсет години… ако не броя онези хиляда в камъка. Скоро ще сменя последната си детска кожа. Затова съм така ту нервна, ту спокойна, ту добра, ту лоша… Люшка ме натам-насам. И наистина съм разглезена, както всяко единствено дете… Ала тя лъжеше! Не можех да понеса да те лъжат! Ти и така нямаш вяра в себе си…
Горчиво въздъхна и продължи:
— Чуден човек си. Забелязваш наоколо само лошото и грозното, пък седиш и чакаш доброто да ти дойде иззад девет планини, не вървиш да го търсиш, не го създаваш… Не биваше да се бъркам. Съжалявам, Дичо. Срам ме е. Освободи ме… — тя вдигна потъмнял поглед към него, гласът й се прекърши — от третото желание. Аз не изпълних второто, не ще изпълня и първото. Моля за прошка.
Девойката постоя, хапейки устни и тихо довърши:
— Позволи ми да ти кажа сбогом…
Радослав се сепна като внезапно събуден. Тя вече докосваше дръжката на вратата.
— Верена… отиваш ли си?!
— Не искам да ме мразиш — прошепна тя.
— Аз… аз не те мразя. Къде ще вървиш?
В отговор раменете й трепнаха като от студ.
— Какво си намислила, Веренче? — попита я нежно той.
Тя сведе още по-ниско глава.
— Няма да ти кажа.
— Добре, не ми казвай.
Момичето се сви, но намери сили да срещне погледа му. Бузите й пламтяха.
— Да си вървя ли? — гласът бе изтънял от залостен в гърлото плач.
— Не бих те пуснал за нищо на света.
Тя премига, после изхлипа и му се хвърли на врата, юначно преглъщайки сълзите си. Роклята припълзя към раменете й и Верена прегърна Радослав и с криле, затреперили от тежката й въздишка.
— Прости ми и ти. Не биваше да си изкарвам на теб…
Тя само стегна прегръдката си, като с това го прекъсна. „Леле, колко е силна!“
— Поне честно ме предупреди, че си ужасна и непоносима — пошегува се той след малко.
— Само дето не споменах колко ужасна и непоносима съм — промърмори тя, забила нос в рамото му.
Съумяха да се позасмеят.
— Имам още едно желание, нали?
— Имаш. Макар да…
— Е, ще си го помисля още какво да бъде.
— Бива — каза тя. — Какво не спира да те измъчва?
Той позабави отговора.
— Жал ми е за нея.
— И на мен не ми е все тая, че една жена тъй тъпо си хаби живота. И че не е имала късмет. Ала, Дичо, дилман ми юначе, помисли, какво щеше да направиш? Какъв щеше да си — проспериращ гладък лигльо, който да мисли само за пари и за нищо друго? Погледни в сърцето си — този брак щеше да ти тежи.
Радослав с нежелание си призна, че наистина, още от началото на връзката им, със Светлана намираха общ език само в леглото. Напоследък разликите в интересите им го караха с нетърпение да очаква командировките й като възможност да се събере с хора, с които имаше какво да си каже. Или поне съдържателно да помълчи, както със Зако.
— Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.