— Познавам те отнякъде!
Гръмна смях.
(След седмица Павката, засегнат, домъкна голяма репродукция на Ботичелиевата Афродита и гордо, на всеослушание посочи приликата на Верена с богинята. Не всички се съгласиха. Самата драконова девойка отбеляза, че Ренесансовата Венера няма нейната обратна захапка (която сигурно бе още някаква анатомична особеност на змейското й потекло, но това, естествено, не се изтъкна). Едно момиче от тайфата я увери, че този недостатък почти не се забелязвал. „Само да не ти се наложи да ходиш по зъболекари като мене“ — добави тя. „Никой от вас няма поглед на художник — заяви огорчен Павката, размахвайки картината. — Наистина си много по-слаба, но като сестри сте в лицето. Спортувала ли си нещо?“ „Ами да, ръкопашен бой, фехтовка и езда“ — простодушно отговори Верена. Радослав спешно отклони темата.)
Скоро змеицата и Сашовата Емилия отидоха в кухнята да измъдрят нещо за ядене — и там се позабавиха, понеже отвориха женска раздумка. Тогава Радослав деликатно намекна, че новата му изгора учи антропология в Благоевград. С това той реши, че е дал негласно обяснение за проличалите й дотук познания, а сетне уж се изтърва, че момичето е сираче — надяваше се по този начин да откаже приятелите си от други по-лични въпроси. Толкова бе останало от грандиозната измислица, сглобена да звучи правдоподобно и да не предизвика търсения на евентуални общи познати или колеги. Дичо почти съжали за безславната гибел на великолепната „легенда“, но и без да се увлича, казаното дотук бе достатъчно за мъжете. С любопитството на посестримите й по Ева той я остави да се оправя сама.
„Трудно ще ги накарам да не ми завиждат — бе казала през смях Верена, — след като съм мечтана комбинация за всяко едно момиче — жена и змия. Ще се наложи да похитрувам.“
Всъщност, май никой не се интересуваше от биографията й — ако не се беше паникьосал предварително, Радослав сам щеше да се усети, че не това е важното, а така или иначе повечето му приятели възприеха Верена много добре. Павката-сладкодумецът се съдра да я забавлява с алпинистки и пещерняшки случки, повечето фантастично приукрасени. Сашо Рус пък обяви момичето-змеица за свой несменяем партньор на карти. Дори придирчивият мълчаливец Зако остана очарован, че среща интелигентна жена, която обича ирландска музика, знае английски и на драго сърце е готова да слуша песните на Питър Хамил. Ала в разговора си с него тя много нехайно се изпусна, че знае езика галик. Лъчезар, който просто лудваше при думата „келти“, поведе с нея една дълга беседа за митове, за Стоунхендж, после гладко преминаха и на източни философии… докато Зако с безкрайно съжаление не тръгна за нощно дежурство. Радослав, който през цялото време разтревожен даваше ухо за какво приказват и честичко предупреждаваше Верена с настъпвания под масата, си отдъхна.
Но на следващия ден, още далеч преди обяд, зазвъня телефонът.
— Здрасти — направо почна слушалката. — Идвай.
— Моля?
— Като казвам „идвай“, значи точно това имам предвид.
— Ааа… Зако, ти ли си бе?
— Че кой?
— По какъв повод?
— Повод… М’чи така, без повод. Събираме се… малко така. Да доведеш онази чаровна страхотийка, чу ли! Никакво но!… Имам музикална изненада за нея, да превежда.
— Добре…
— Без нея не те ща!
— Добре де, добре… Нещо друго да доведа?
— Минимум литър.
— „Рилски манастир“?
— Екстра. Змей си! — и затвори.
Дичо също остави слушалката. Верена го гледаше дяволито.
Ала след няколко вечери праволинейният й драконов нрав се прояви, вярно, в твърде мека форма. На приятелската сбирка пристигна един друг Сашо, наричан Черния, и доведе свой познат, глупак, който започна препирня с Верена, ръсейки дивотии за прабългари — дума, която малката змеица чистосърдечно беше намразила.
Девойката категорично отказа да се съгласи, че има нещо общо с Чингиз хан, Атила, юрти и така нататък. Винаги, когато намисляше да каже нещо, тя го казваше от начало до край, глуха за вмятвания и прекъсвания, но щом се поядосаше при по-настойчив опит да й се отнеме думата — както и стана, — лицето й заприличваше на камък, покрит с йероглифи на гняв и накърнено достойнство. Верена не понасяше да й се демонстрира и капчица неуважение — нещо, което, ох, как се чувстваше! — но онзи навярно имаше твърде волска кожа и очи на пън. Той нахакано продължаваше да лее авторитет и да я потупва по коляното.