Накрая тя загуби търпение и се отмести.
— Не забеляза ли, че не те слушам? — рече му, при което хубавият й глас зазвуча като плющене на камшик или изфучаване на сабя. — Защо продължаваш да брътвиш тъпизми?
— Мойто момиченце — процеди онзи с обиграна снизходителност, — сигурно се имаш за много умна, ама не си чела достатъчно по въпроса, ясен ли съм?
Верена втренчено гледаше високомерната гримаса на нахалника, напомняща ухилване, и през трите безкрайни секунди пауза Радослав се ужаси, че в следващия миг самонадеяният колега на Черния ще избухне в пламъци, освен ако Верена не реши просто да го хвърли от балкона, но внезапно змейското момиче проговори толкова кротко, че Дичо се досети как на онзи му се е разминала белята на сянка от мравешко мустаче:
— Не, не съм умна. Защото ако бях, надали щях да си губя времето да говоря с плитки хора.
Големият познавач на всяка възможна тема се поопули, изчерви се като рак от злоба и със скандалджийски позвънкващ гласец се опита да се заяжда, но безуспешно — той вече сякаш не съществуваше нито за Верена, нито за всички наоколо. Многознайкото не осъзна веднага, че се намира в някаква странна зона на отчуждение, побесня, че абсолютно всеки го пренебрегва, не изтрая и изръмжа нещо оскърбително.
Всички от компанията замлъкнаха и се обърнаха озадачени към тях.
— Виж какво, приятелче — наежи се Радослав. — Ще е много по-гот да си траеш.
— Що, да не ме биеш заради тая…
— Момко — обади се Сашо, — намираш се в моята къща, не те познавам, но това няма да ми попречи да те изхвърля, ако се държиш грубо с мои приятели. Засега никой не ти се е обидил, затова поспри и не прекалявай. По-здравословно е — повярвай ми, майка ми е лекар.
— Ама… — горещо понечи да възрази онзи.
— Стига, никой не спори с тебе. Просто сѐди мирен и не разваляй вечерта. Пиенето ти е пиене, мезето — мезе, цигари си имаш — купонясвай си и не прави скандали. Ясен ли съм?
Сашо не беше висок, но имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, напомпани от работа по строежи и друга хамалогия, затова познавачът на историята измърмори нещо и се укроти. Веселбата продължи без никакви проблеми и скоро грубиянът си тръгна. Повече никога не се появи, а същата вечер дори Черния Сашо недоумяваше как този човек бе попаднал на приятелското им събиране.
Ала понякога лошото настроение на Верена не беше толкова буреносно-нападателно, но пък оставаше опасно като вълчи капан. В такива моменти тя започваше да отговаря едносрично, най-вече с „не“, произнасяно със сърдито предизвикателство, и Радослав се чудеше къде и в какво е сбъркал. В подобни моменти младежът я оставяше да се усамоти и успокои.
Не че задължително помагаше.
Така веднъж, след някакво глупаво сдърпване, Дичо упорито се преструваше, че чете. Беше им се случил извънреден почивен ден. Навъсеното небе ги бе прогонило от сергията и сега навън валеше гаден и студен, съвсем не летен дъжд. И ако непълнолетната змеица не я смущаваха подобни дреболии, то Радослав хич не обичаше да се мокри и трепери.
И вкусвайки горчилката на взаимното сърдене, той тъжно разсъждаваше колко лесно е да се влюби в подобно, чисто човешко същество, но не и да издържи дори седмица същия шантав характер, и ако имаше все още някакво разбирателство помежду им, то се дължеше най-вече на неговото търпение, а не толкова на прословутото й змейско благородство… но, за Бога, какво толкова щеше да му се случи, ако бе приел да потичат под дъжда в Борисовата градина!? „Ама съм диванеее…“ Откакто се познаваха с Верена, Радослав не се сещаше да е кихнал, почти беше забравил за гастрита и за досадните си болки във врата, останали му за спомен от едно счупване. Нещо повече — дори косата му заздравяваше, беше спряла да окапва, по гребена рядко оставаше някой косъм и различните шампоани против пърхут бяха станали излишни.
В този момент Верена го изненада (за кой ли път, Господи!).
— Защо не издадеш стихосбирка? — невинно запита тя, сякаш скарването бе отдавна забравено или никога не се беше случвало.
Той се обърна удивен.
Едното от нещата, на които Верена стана голям почитател, бяха стихотворенията му, безредно пръснати из тефтери, тетрадки и скицници, където се намираха редом с безименни телефонни номера и с нежелание водени лекции по металознание. Сега тя стоеше със събраната накуп Радославова поезия и чакаше отговор.
— Ами… Не са достатъчно добри. Твърде са лични. Повече ценя прозата си.