— Да видя!
Прочете ги, преди той да успее да си ги припомни.
Тя не остана много впечатлена от написаните разкази. Радослав сдържано поясни:
— Не са приказки, а басни. Това е символичен сюрреализъм.
— Ъ? — чак се стресна Верена и след кратък размисъл се опита да не го засегне: — Ами, не зная… Сигурно са интересни, ала най-добре ги дай на приятелите си. Персонажи като Червената Скин-хед шапчица, Добрият вълк-хипар и всякакви други са ми непознати, навярно не схващам какво си искал да кажеш в обърнатите наопаки истории. Това с принцесата, която се оказва омагьосана жаба, е доста забавно, ала да ти бяха приказките като… — тя прерови с очи библиотеката и томче на Ангел Каралийчев скокна в ръката й — неговите. Съвсем сериозно ти говоря — дай разказите си на твоите приятели. Сашо Рус и Зако навярно ще ги оценят. Много те харесват тези хора, не се притеснявай от тях. Опитай!
— …Не знам, сигурно наистина трябва… Абе, аз вече позарязах това с писането…
— Не, варе се отказва!… Ала мен ако питаш, по̀ ти идат стиховете. И още…
— Веренче?… Хайде, нека се поразходим в дъжда. Докато не е спрял.
Тя разцъфна.
— По покривите, нали? Разходка в дъжда по покривите!
Той въздъхна, разсмя се и вдигна ръце — „Предавам се! Твоето да бъде.“
Помисли си още, че е такава, каквато е, и колко е чудесно, че и най-бурни спорове не ги правят чужди.
Вярваше, че друго не му трябва.
7
Пътуваха с трамвай към вкъщи.
Верена с неизтощимо любопитство надзърташе през прозореца. Радослав се бе изненадал, когато научи, че най я вълнуват хората и в известна степен остана разочарован от безразличието на момичето-змеица спрямо чудесата на неговия век — същите тези трамваи, например, самолетите (те предизвикаха бурния й смях), многоетажните сгради и всички предимства на цивилизацията, които специално й бе изтъкнал. „Малко скучно зидате в твоята епоха — сви рамене змейската щерка и се помъчи да не обижда приятеля си. — Ами водопровод и канализация имахме си и в Плъскова, ала електричеството — това да, хубаво нещо е.“
Но съвременното градостроителство не слизаше от прицела на жлъчно-отровните й подигравки, особено когато момичето-змеица не беше в настроение. Очевидно Верена продължаваше да мисли изключително с категориите на своето време. Колкото и да четеше за сегашното военно дело, тя намираше за дразнеща липсата на действащи крепости — „пирготи“, както им казваше. Това явно оскърбяваше чувството й за уют и сигурност. Навярно затова толкова се радваше на присъствието на снажни момчета-часови пред чуждите посолства, а зърнеше ли конна полиция или даже гвардейци, направо се чувстваше щастлива.
И ето сега пак, въпреки че не бе мрачна, тя отново посочи колко тесни са столичните улици и как са задръстени с паркирани автомобили.
— Ама, миличко! Говориш, все едно аз съм я строил Софията! — възмути се Радослав.
— Дичооо — проточи разочаровано-извинително тя. Това й бе хубавото, че, навярно водена от змейското си чувство за справедливост, винаги признаваше грешките си и отстъпваше. — Не го приемай лично, говоря така, изобщо… — обясни Верена, ала спря насред дума, привлечена от нещо странично. Радослав едва успя да проследи стремителния й поглед и видя как в навалицата пътници една мърлява ръка опипва нечия чужда дамска чанта…
Драконовото момиче вече стискаше джебчийката за китката.
— Сега ще те водя при стражниците — зловещо обеща тя на примрялата от ужас циганка, която само тихичко скимтеше и с треперещи устни гледаше ръката си, хваната сякаш в менгеме. — Нека ти отрежат на битоля кутрето, та да знаят всички, че си хонса17!
Наоколо хората се усетиха и зашумяха. През тълпата панически се запровираха към вратите още няколко мургави жени и момичета. Възмутеното гражданство завика по тях, те се озъбваха. Изненадващо се намериха защитници на крадлите и скандалът взе да набира обороти.
— Веренче, зарежи… — прошепна Радослав, опитвайки да успокои топката. — Хич не обичам разправиите…
Ала странната му любима го дари с такъв поглед, че той почти си глътна езика.
Воплите стигнаха до ушите на ватмана и той свадливо закрещя по пътниците. Неколцина му отговориха. Лицето на Радослав се сгърчи от отвращение и досада.
Трамваят противно заскърца със спирачки и с трясък разтвори съскащи врати.
— Вънка се разправяйте! — завика ватманът.
Едни продължиха да спорят, други заблеяха:
— Айде не пречете на момчето да си кара спокойно работата! Ние бързаме!