— Нищо не си измислям — предупреди тя.
Той кимна, преглъщайки прозявката.
Верена прегърна коленете си с ръце, заби поглед в някакво известно само на нея пространство и започна:
Живял едно време един юнак, Керан му викали. Погинали клети му братя по бойни полета от стрели хазарски, останали му само сестрици и гласени за зетьове приятели. Каквото и да захванел — всичко му споряло. И конете на баща му най-хубави и житото най-едро в цялата банава18.
Кога дойде време за веселба, пак пръв бил Керан — дали ще играе, намигайки на момите, дали ще пее, затворил очи, а звънкострунна булгарина от ръце ще му приглася.
А вдигало ли се над крепостта копие с конска опашка, пръв пристигал Керан при таркана19, хестрогин20 облечен, с остра сабя запасан и с орлово перо на тулша21. И летели в атака като каменна планинска лавина предвожданите от него воини. Щадил Керан предаващите се на милостта му и по бащини завети не убивал ранени врагове. И, чакан от семейството си, завръщал се от поход с нови звънци по колана22.
Много моми въздишали по красавеца, а той искал да вземе едно сираче, за което щом чуел баща му, кой знае защо мръщил вежди, ала нищо напреки не казвал, защото хубавица и с много добро сърце била Ануши.
Ала веднъж отново случила се война. Настъпили Българите да накажат Ромеите, че против клетвата си за мир строят крепости и селят в тях от далечни земи войници с жените им. Отначало всичко вървяло добре за нашите, ала увлекли се в грабеж на вражия лагер дружините на славянски князе и оставили пехотинското опълчение без защита. Връхлетяла византийската войска и кипнало сражение. Хвърлили се бири23 багаини24 и багатури25 на помощ на своите побратими. Едва отървали пълен разгром, ала дали тежки загуби, мнозина били убити и немалко пленени от Византийците.
Не се завърнали със слава българските отреди и славянските дружини. Нямало го нашият Керан сред воините, криещи очи от срам. Плакала Ануши, плакали сестрите му. Една от тях върнала белака26 на годеника си, отрязала хубавата си коса, обула мъжки гащи и взела от кубачията27 зла сабя да мъсти за рода и брата си.
А Керан бил жив, ала се криел далеч в гората. Пленилите го Ромеи премазали му палeца, да не може да върти меч. Изболи очите му, ала и това им се сторило малко, ами че отсекли му и носа и страшно се надсмивали на страданията му. И още щели да се гаврят с клетника, ала дошъл мрачен десетник и смъмрил войниците за нехристиянско поведение. После наредил да убият нещастника, да се не мъчи. Повели Керан към близка вада да го давят, ала там се криели неколцина славянски дружинника с бойни брадви и големи щитове. Разцепили главите на Ромеите, подхванали момъка и търтили да бягат.
Не тръгнал за бащината си къща Керан. Изчакал да заспят спасилите го мъже и избягал в гората при мечките и вълците. Търсил смъртта си от тях, ала бягали зверовете, щом дочуели стъпките му.
Все мрачина била за него. Мъка се плискала като зад бент в душата му и не се свършвала, защото не могли да заплачат изгорените Керанови очи. Мислел юнакът за баща си, за чембаса28 му, бяла като Верегава29 зиме. За сестрите си тъжил. И името на изгората си шепнел, а после задавено казвал: „Ан уакх30, има и читави момци за нея…“
Излязъл по едно време той на горска полянка и в тревата се спънал в умрял от раните си славянски ратник. Погребал убития и взел му боздугана.
„Един враг да срещна, главата му на Тангра ще занеса — рекъл си Керан. — Няма да гина като стара баба я!“
С издрани пръсти напипал по-мъхавата страна на дънерите на дърветата и тръгнал да търси друма, където да издебне жестоките Ромеи, стиснал оръжието в лявата си, по-здрава ръка.
Така блуждаел Керан в гората три дни и три нощи, геренида31 ял, роса пил. На четвъртия ден подир пладне подушил вода, чул поточе да ромоли… и като че някакъв плач го стреснал там. Ослушал се. И отстъпил крачка назад, когато право в душата си чул момчешки глас:
Моля те, човече-бате, спаси ме!
„Кой си ти, мънък? Къде си? — завъртял се напосоки Керан. — Сляп съм, шольо32 ми, кажи къде си!“
Право пред тебе. Направи десет крачки, внимавай, тук има корен… Сега още две крачки. Под тоз камък съм, срути се скала отгоре и ме затисна. Можеш ли я махна?
Опипал Керан камъка — то цяла канара! — а после докоснал и момчето… Затреперал юнакът, ала сдържал да не отскочи като попарен и не дръпнал ръце.
25
Багатур — тежковъоръжен конник; също така: почетно звание на отличил се воин, то е давало възможност на човек от простолюдието да стане част от по-висшето съсловие багаини, от които после излизали боилските (управляващи) родове.