„Ти не си човек!“
Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.
Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.
А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.
Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.
Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.
„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“
Няма ли да искаш нещо за добрината си?
„Нима можеш да ми върнеш очите…“
Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:
Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.
„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“
Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.
„Тогава, шольо змейче — усмихнал се Керан, — нищо не искам от тебе. Здравей и читавей, мънък!“
Нищо ли, бат-юнако?
Помрачило се челото на момъка.
„А… кажи ми, какво става с Ромеите?“
Лошо става. Базилевсът на християните стяга голяма войска, кораби са видени в морето. Лошо. А през туй време вашите боили все за глупости мислят…
„Тъй е, шольо. Откак предадоха рода на Сина на сърната33, все е така. Умни, хитри са Ромеите. Отровиха сърцата ни с раздори. Чуй ме, змейско момче, някой ден, кога видиш голяма византийска войска и срещу й няма ни българска, ни дори славянска сила — убий ги! Никой да се не завърне в Кесарград!“
Три пъти ще го направя — обещало змейчето, — Заедно с единайсетте ми батковци и морските ми братовчеди. А ти върни се, кога след три дни не останат други белези по тебе, освен мъртвите ти очи, върни се у вас, вземи Ануши за жена и да знаеш една тайна — от велик род е твоята хубавица, род, който е властвал и пак ще властва, а правнучката ви аз ще взема за булка…
В бавно отиващата си нощ избръмча далечен трамвай — досущ като последна стража. Завайка се аларма на автомобил.
— Буден ли си, Дичо?
По-буден не можеше да бъде. Широко отворените му очи блуждаеха по тавана на мансардата. Неизвестно кога Верена бе угасила лампата и сега едва се виждаше в тъмното.
— …Змейчето, това е бил баща ти?
— Да.
— …И наистина е нападнал византийците?
— Съсипал ги е. Заедно с единайсетте ми чичовци от Долната земя два ромейски флота потопили и цяла армия уплашили, та прогонили. Накрая Тате убил и твърдоглавия Император… Е, това го пише даже в твоята История, прочети за Константин Пети. Тате ми е казвал, че много студен човек бил, никога не се усмихвал… Леле, колко ни мразеше! И знаеш ли защо? Беше му по наследство: тъкмо бяха започнали Славяните да се поддават на съблазни за византийски разкош и забави, когато не щеш ли заприиждахме ние… Още преди Кан Аспарух да дойде отсам Истър през Змейската година34, вече имахме крепости из Македония, Илирик и Дакия. Имахме си и традиции, и култура не по-долни от ромейските и не смятахме, че ставаме по-важни като попиваме всичко гръцко-чужбинско. Наричаха ни варвари, защото се пукаха от яд, че сме по̀ на почит от тях пред по-дивите племена, които вече аха бяха се покорили, не толкоз пред оръжието, колкото пред хитростта. С нас не им мина номерът, ха! Поне не веднага… Ала лека-полека намериха начини. Зла-коварна дума тук, злато за нечия лакомия там. Срамни неща настанаха, Дичо, изправи се брат срещу брата, погази се дадена дума, черна измяна вилня и смутове не стихваха… В такова време дядо Керан спасил баща ми.
— Амиии… какво се е случило после с Керан?
— Малкият му син ти е познат като Крум Страшни… Знаеш ли, сега започвам да разбирам защо сте ми уж познати, пък някак различни… Византийците — и войници, и попове — тъпкаха душите ви твърде дълго човешко време, та когато ги прогонихте, вече не бяхте същите… И все по-непознати ми сте ставали от преживени злочестини. Ала ако сега изгоните из себе си робското и лъжливото, може би ще станете отново такива, каквито ви помня. Да, мили Дичо, това е Бедата. Навремето ние никого не мразехме, защото никому не завиждахме, от никой не се бояхме. Ние се обичахме и с това бяхме силни… А-аах… много ми се спи. Лека нощ, жими юнако.