— Лека, гущерче…
9
Един ден Верена обяви, че отиват да пазаруват.
— За какво?
— Например, да се пооблечеш. Ходиш като циганин.
— Така ми харесва!
— Дичо, изобщо не искам да променяш стила си на обличане. Отива ти или не — това си ти. Ала след като си толкова небрежен към себе си, няма ли да ти е по-добре, ако знаеш, че ми е приятно да те гледам с не толкова овехтели дрехи? Хайде де, не се сърди. Искам да ти направя подарък. Та днес заранта започна лятото!
Пъшкането не помогна. Момичето-змеица не миряса, докато не попълни съставения списък с бележки „взѣто“ срещу всяка предвидена покупка. В интерес на истината самата тя въздъхна облекчена, когато приключиха с пазаруването.
Капакът на всичко обаче стана вземането на вносна електрическа пишеща машина, последен модел. Тежестта й убеди Радослав, че мечтаната вещ наистина е негова. Но как Верена е смогнала да спести толкова пара?
Неразбирането му се поразсея, когато се сети за споменаването на съкровище.
— Как успя да го обърнеш в днешни пари? Та ти и паспорт нямаш! Много непредпазливо.
— Умея да бъда и убедителна, и предпазлива — упрекна го тя и дообясни: — Занесох в Историческия музей шепа златни монети. Приех една трета от цената. Ами да, това е национално богатство, няма да го дам на чужденци!
— А ти защо нищо не си взимаш?
— Ще си купя няколко бели рокли. За гости, за излизане, за сергията…
— А обувки? И после аз съм бил циганин…
— Уф… Добре де, ще взема едни сандали. И, слушай, запазих една жълтица за колекцията на баща ти. И за теб има една. Може да стане хубаво медальонче.
— Ами за тебе си, миличко!
— Преструваш ли се или наистина не загряваш? Жени-змеици не носят телотени35 накити. В подлеза на ЦУМ обаче си харесах няколко сребърни неща! — След известно време тя ни в клин, ни в ръкав рече: — Дичо, дали не трябва да поискам да ми издадат паспорт?… Хей, не се стряскай!
Пръстите сами намираха нужните им букви и Радославовите мисли изникваха върху хартията:
Днес прекарах няколко часа в читалнята на столичната библиотека. Прехвърлих купчина томове по фолклористика и с жития на светии. Това, което прочетох за Св. Георги Победоносец, ме убеди, че „подвигът“ му с дракона е наистина византийска измишльотина, защото сведения за подобна битка са се появили през ХII век, тоест след като Верена е била заточена в скалата, а изобщо за светията започва да се говори няколко столетия преди това. Но за змей в първите споменавания за Св. Георги — нито думица.
Той поспря, отне ръце от клавишите и изпъна схванат гръб. Мекото мъркане на новата пишеща машина му доставяше непознато удоволствие, каращо го до самозабрава да седи пред нея и да преточва идеи и сюжети от главата си върху белите листа. Папките с чернови постепенно набъбваха и Радослав се чудеше как е могъл толкова време досега да спи с отворени очи, оставяйки фантазиите си да умират неизказани.
Ухилен до уши, той погледна към Верена. Момичето-змеица лежеше по корем на пода пред разтворена тетрадка. В момента замислено бръчкаше носле и почукваше с тъпото на молива. Творческата треска я бе заразила преди седмица и тя старателно попълваше страниците на съчинението си, озаглавено:
Когато Дичо й отстъпваше ред на пишещата машина, тя неуморно тракаше „Кратко Описание на Долната Земя от…“, като последната дума Радослав не съумяваше да прочете.
Изписаните листове Верена прилежно събираше в синя картонена папка, в която слагаше и тетрадката си.
„Да не си посмял да четеш преди да ти кажа! — строго бе заръчала тя на приятеля си. — Не ща да ставам за смях!“
Умилен, Радослав я гледаше как удря боси пети една в друга и самовглъбено гърчи красиви вежди. Днес обаче писателството не й спореше.
Внезапно девойката се изправи. Отметна коса от леко смръщеното си лице и щом забеляза, че Радослав я гледа, отрони:
— Ще отморя малко — и застана пред капандурата с гръб към него.
37
Дуло — династията, управлявала България; множествено число е Дулар, притежателната форма е Дулари, буквално: „от Дуловците“.