Радослав престана да се усмихва. Сви рамене и отново докосна машината:
Намерих и неща, от които да се уплаша, след като първо останах почти радостно поразен от изобилието на драконова тема в българските народни песни и приказки… и истории за любов с такива същества като Верена!… които ВИНАГИ УЖ СВЪРШВАЛИ ЗЛЕ. Не ми излиза от ума определението змеичав, сиреч поболял се… Явно е още една заблуда — поне в моя случай, защото не съм болен.
Колкото и да се самоубеждавам, че не съм луд, не мога да не се питам — АМИ ЗАЩО ТОЧНО АЗ. Как така на мен се падна да срещна може би най-голямата сензация на последните десет века?! Математически погледнато, аз съм си най-обикновен, средностатистически гражданин на една (доскоро си мислех така) обикновена и даже незначителна държавица. Не съм стигал до състояние да се тюхкам, че не съм барем негър в Алабама, но сериозно се замислях как да се спасявам от тукашното блато…
Тъжно е, но трябва да призная: не мога, а навярно и нямам право повече да крия Верена. Всичко, което тя знае, умее или поне има представа, преобръща с главата надолу (дали това не е правилната посока?) цялата планета. Човешката цивилизация може да спре да куцука към незнайното си бъдеще, подпряна единствено на технологичните си патерици. Всъщност даже „моя милост“, уж съм най-запознат със същината на въпроса, а просто не си представям от какво значение за света е момичето, което обичам. Какво може да ни просветне на всички нас, как из основи може да се промени живота (май по-скоро съществуването) на всичките пет милиарда и половина, които съставляват вида Хомо Сапиенс, забравили истинското си призвание.
Радослав отново прекъсна писането. Вдъхновението неусетно го бе напуснало. Някакво угрижено и печално червейче го глождеше отвътре. Младият мъж притисна тила си с длани, изправи се на стола и погледна към Верена. Змейската девойка не бе помръднала от капандурата. Понякога, когато дълго стоеше на едно място, тя тихичко си тананикаше нещо, но сега мълчеше. Това не се хареса на Радослав.
— Разкажи ми още нещо за Долната земя, Верена — помоли я той. — Докато си почиваш, разбира се…
Тя дълго мълча. Когато обърна лице, Радослав видя, че очите й са пълни със сълзи. Мъчеше се да заговори, но думите й се удавяха в ридания, а Верена храбро се бореше с плача. В момента, в който младежът я прегърна, тя захапа ръката си и болезнено стисна клепачи. Солени и бистри капчици тъга светнаха по миглите й.
Той усещаше как неописуемата й мъка се разпростира на вълни от нея като тежко въздушно течение. Невъзможността да поеме поне част от страданията й го подлуди. Накрая тя се овладя, но гласът й прозвуча толкова беззащитно и жално, че за малко самият Радослав да ревне.
Не мога да намеря Пътя дотам, Дичо — зазвучаха думите й право в главата му, а змейското момиче изхълца и скри лице на гърдите му. — Преди Проходите бяха нещо обикновено, като сегашните ви летища, ала… Татко ми разказваше, че от незапомнени древнини с всяко столетие хората все повече и повече ги е дострашавало от всичко магическо. Питах го защо, а той само ме погали с крило и каза, че като порасна, ще разбера. А онази нощ аз летях до няколко такива места, не ми се сърди, че не ти казах… И не почувствах Пътя към Долната земя. Проходите — затворени са, запустели, изоставени!… Сякаш са зашити, зазидани, залостени! Не сме го ние сторили. Нима болен е този твой свят, та е сякаш чумав град — стои обсаден, под карантина!? Или Проходите са зараснали като… като рани! Били са нежелани, Дичо! От хората нежелани… Не разбирам какво става…
— Няма ли ги или просто ти не можеш да ги намериш? — изцеди дрезгаво Радослав.
Не зная, Дичо… — от знойното й дишане той плувна в пот. — Нека ти разкажа друг път за моя Свят, може ли?
— Разбира се, когато кажеш, миличко.
Изглежда все пак, че телепатирането я караше да потиска болката и тя продължи:
Аз живях Там… докато не почина дядо Омуртаг. Сетне за малко ме изпроводиха на възпитание в Плъскова, че да опозная и човешката си рода. После пак се завърнах… И пак… и пак. И там, и тук ме обичаха, имах приятелки, колко само сме си играли край Тича. Имах си родители, роднини… Затова, че бях ту тук, ту там, до омагьосването си още не бях навършила трийсет и осем години. Ние, змейовете сме деца до четирийсет.
— Знаеш ли, все исках да те попитам… Всъщност, кога си родена? Понеже от кан Омуртаг до цар Симеон доста време е изтекло…
Първият ден на Теку Ениалем е началото на живота ми — Верена се усмихна през сълзи и продължи гласно: