Выбрать главу

— Мама направо се е побърквала, защото денем съм била ревливо бебе, а нощем — много непослушно змийче, което все се е разхождало и криело из татковия замък.

Озадачената му физиономия я разведри още повече.

— Коя година е това Теку…

— Според сметките на татковите рокамчии, в твоя свят е бил двайсет и трети октомври осемстотин трийсет и осма година. Баща ми много се радвал, чичовци ми змейове целия зертон отрупали с дарове! Между другото, имам и драконово име, ала ти, мили, не ще можеш да го изречеш, дори не се мъчи да го сториш — ще се задавиш и ще те боли гърло…

— …За последно дойдох в Горната земя — продължи тя след дълбока въздишка, — през осемстотин деветдесет и шеста и останах във Велики Преслав към свитата на кавхана, който беше мой… хм, виках му „чичо“, ала се падаше Мамин племенник. Че то и Къняз Борис Кръстителят трябваше да ме нарича „лельо“, ала нали разбираш, неудобно е… И така Мама се прибра в Долната земя, да не би Татко да заболее от тъга по нея, а аз останах в хорския свят. Да стана съвсем голяма и смогна сама да се прибера вкъщи… като намеря Прохода. И ето, сега откривам, че Пътят… липсва… Няма ми нищо, Дичо, мина ми.

— Сигурно просто трябва да пораснеш съвсем и тогава ще го видиш, миличко! Не се отчайвай, недей!

— Да, навярно. Прегърни ме. Силно. Сигурно си прав. Ще почакам.

Не изглеждаше обаче убедена.

* * *

Късно след като Верена заспа, Радослав добави на ръка към машинописния лист:

От думите на Верена личи, че времето в Долната земя тече по-бавно оттук. Не исках да се връщам на темата, за да не тормозя чудесната ми приятелка, но тя ме видя с калкулатора (нарича машинката „рокан“ и не знам защо, но много й се радва), та мисля, понеже се поугрижи, че се е досетила какво правя — опитвам да изчисля колко е това „по-бавно“… Захвърлих това си занимание. Не искам пак да плаче, въпреки че подозирам — правила го е и преди — скришом…

„Мило мое драконче…“

10

Веднъж, докато се връщаха от излет на Черни връх, Радослав го ужили пчела.

Цялата бурна активност на Верена да ходи натам-насам, да учи това-онова и да обсъжда всичко, което за момента я вълнува, понякога се редуваше с кратки периоди на апатия и сънливост. Радослав направи опит да подпита не е ли свързано това с нещо от змейските й биоритми, на което тя меланхолично махна с ръка: „Ами! Просто ме мързи“. И на следващата сутрин отново бе жадна за движение.

Предложи — по-скоро заповяда — „да се поразходят“. Тръгнаха по обичайния вече маршрут: изкачиха Витоша откъм Боянския водопад, където змейското момиче застана под ледената му струя и към клонаците изригна облак пара; постояха сред жарените от слънчеви лъчи циментовосиви морени под Ушите, напомнящи лунни пейзажи от астронавтски снимки и, милвани от студен планински вятър, прекосиха безлюдното в делничния ден било. На самия Черни връх, в заслона, пиха вкусен чай, подремнаха край Грамадата и през резервата затопуркаха към Бистрица.

За първи път досега Верена беше оставила змейската си рокля. Носеше мъжка карирана риза и къси панталонки. С неуморна пъргавина на сърна тя шляпаше с боси крака по пътеките, скачаше главозамайващо по скалите и ровеше с розови пръстчета в окапалите борови иглички. Бе с някак омекотени черти и в трайно благо настроение… за което Радослав вече беше научил, че не ще й попречи да се заяде при нужда:

— Виж, колко бедна е и таз гора… Всичко е от калпавите ви заводи, шосета и жици — заяви тя, след като спази традицията да се полюбува на потопената в сив смог София, която упорито наричаше Средец.

— И какво, да се върнем в пещерите ли? — отвърна й той кисело. Вече не за пръв път спореха за това, но Верена постоянно се връщаше към темата с нови доводи. Не че не се съгласяваше с повечето й възгледи, ала сега Радослав отреагира не на думите, а на обвиняващия й тон:

— Такава е логиката на прогреса, старите неща ги заместват нови…

— Кое по̀ има право на съществуване — фотографите или шаръчиите38? — неочаквано го засече тя. — Киното или книгите? С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи — ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път — нека и тежък, така се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините — имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни — и знаете повече… и се разбирате по-малко… Та кажи, колко неща ви е отнел и колко дал този прогрес. Как по-бива: повече количество или все пак малко, ала качество, а?

вернуться

38

Шаръчи — художник.