— Чакай, нелепо е да се сравняват, още по-малко противопоставят тези неща…
— Точно така — меко и търпеливо каза Верена. — И нима новопридобитото трябва да е за сметка на вече притежаваното?
— Но не можеш да имаш всичко наведнъж! Всяко нещо си има определена цена…
— Има — уж се съгласи тя. — И тя е: повечко пот по челото или изгризани в мислене нокти — това е достойната цена. Ако трябва — и спестени празненства, и известно време по-бедна трапеза. Ала да жертваш нещо Старо заради Новото, то си е чиста сделка с дявола, глупава и гибелна. Не е цена това — безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо — на прищявка… Изгорил ли е някой картините заради фотоапарата, Дичо? Кой дава мило за драго!?
Радослав си помисли, че отново се натъква на слабостта й към парадоксите. Момичето-змеица виждаше в противоречията нещо особено привлекателно и той се опита да го използва:
— Веренче, ясно е, че човек не може без природата, но вече няма друг изход, освен тя да бъде променяна според нуждите ни. И не е толкова трагично положението, чела си за опазването на околната среда…
— Опазване! Защо тогава няма тюлени по Черно море, защо продължават да горят стърнища, защо са мръсни реките? Не е ли същото? Или навярно хората, ако цените нявга нещо, то е само онова, което сте създали вие самите?!
Колкото и да бе убедителна, вече ставаше дума за доброто име на човешкия род и Радослав разгорещено взе да възразява:
— Хубаво де, хората сме тъпанари! Ами щом като сме такива, как така змейовете сте офейкали в Долната земя? Значи нашата цивилизация се е оказала по-печеливша в оцеляването!
Той широко заразмахва ръце в подкрепа на думите си и улучи бодливите къпини отстрани.
— Успял не значи всякога прав.
— Пак излишно обобщаваш… Ох!!! Ау леле, гадинка гадна… — последното се отнасяше до нападналото го раздразнително насекомо, оскърбено от резките му жестове.
— Казах ли ти да внимаваш около новолуние, Дичо — скара му се Верена. — Добре, че е току-що преминало!
— Алергичен съм към пчелна отрова — измънка той. — И не си нося лекарство…
— Няма страшно, я да видя.
Той й показа подутата раничка от вътрешната страна на сгъвката на лакета. Момичето каза:
— Ще изсмуча отровата, надявам се да е достатъчно.
И го стори. Радослав се посмути от тръпките, които го полазиха.
— Тази муша не е била от най-умните, щом не е усетила по теб моята миризма — каза Верена, изплювайки заседналото в кожата жило. — Инак са разбрани животинки… Чакай, нека бъда сигурна — и момичето отново се наведе към ръката му.
Контрастът между диамантено прохладните й зъби и горещата влага на устните бе изумителен. Младежът на пресекливи глътки дълбоко пое въздух.
Очакваше тя да го подкачи, но когато вдигна глава, лицето й бе самовглъбено. Замислено се облизваше. Езичето й бе досущ човешко… но леко раздвоено накрая.
— Струва ми се… — започна девойката.
— Какво?
Тя свали от коланчето си сгъваем нож — бе го харесала от една вехтошарска сергия, намираща се между градинката пред „Кристал“ и канцеларията на Синода. Дичо си спомни с какво учудено уважение я наблюдаваше продавачът.
Верена разгъна ножа и взе ръката му. Колебаеше се.
— Не, не мога. Би ли се порязал, ако обичаш? Мъничко. Вкусът на твоята кръв… Хм.
— ?
— Направи го! Ще ти обясня.
Той смело изпълни молбата й, може би повечко от необходимото. Тя засмука палеца му, но този път Радослав обърна по-малко внимание върху чувствената страна на действието. Гледаше я въпросително, разнежен от импулсите, които проникваха от нея към него.
Момичето-змеица спря, отстрани се, разсеяно отмятайки разпиляна коса, но продължи да стиска ръката му. Имаше вид на ядрен физик, съвсем непреднамерено открил нещо толкова фундаментално, че не бе сигурен в истинността му.
Радослав докосна чудната си, загадъчна приятелка по скулата:
— Веренче?
Тя го погледна с широко отворени зеници.
— Ти да не вампирясваш, миличко? Имам само четири литра — пошегува се той.
Драконовата девойка бегло се усмихна.
— Знаеш ли как Къняз Борис е покръствал Българите?
Въпросът го свари неподготвен. Беше съвсем неочакван обрат.
— В общи линии. След покръстването е имало езическа реакция и въстания.
— Точно така — кимна тя. — Кънязът ослепил собствения си син и избил метежните боилски родове чак до трето коляно. Простолюдието, взело участие в бунта, било опростено, както ставало по него време. Ала не всички размирни водачи намерили смъртта си. Имало оцелели — било укрити от приятели, било спасили се с бягство в Бълград на Волга или приели новата вяра, за да запазят живота си. Останал жив и младият колобър Радан… Разбираш ли, Дичо, тогава не всеки жрец е бивал задължен да спазва безбрачие, имали си тайни семейства. Обичайно децата не знаели кои са бащите им. И после често ставали техни чираци, а след това и самите те колобри… Разбираш ли ме?