— Да. Обаче каква е връзката…
— Радан е твой двайсет и три пъти прадядо, Дичо.
Радослав се облещи.
— Това го разбра по вкуса на кръвта ми?
— Ми… Ухапах колобъра, беше ме вече обезсилил с магия, а и само това можех да направя по новолуние. Ала не вярвам да е умрял от това — та той не беше някакъв си вещер, а истински магьосник! Интересно, никъде не прочетох да е имало бунт през онази година… Колобър Радан отне кръстчето ми, за да помисли Царят, че животът ми е в ръцете на заговорниците — да не би посмял да вика змейове от Долната земя. Ала накрая сигурно джама̀че39 са заловили съзаклятниците, преди те да въстанат. Магьосникът трябва да е спрял сърцето си, да не издаде нищо на Симеон Велики, докато го измъчват…
Радослав мълчеше потресен.
— Човекът, който те е превърнал в камък за хиляда и сто години, е мой прапра… дядо?! — разлепи пресъхнали устни той.
— Знаеш ли, не го мразя вече. Инак, ако Радан не ме беше омагьосал, ние не бихме се срещнали, Дичо.
Усмихваше се с цялото си лице — с очите, с леко загатнатите трапчинки, с кокетно извитата снага.
— Но, Веренче… Сигурна ли си, че не се заблуждаваш? Защото, ако си права, съгласи се, всички тези съвпадения — от омагьосването ти до това, че изпуснах ножа си в клисурата единайсет столетия по-късно… Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!
— Случайности? Че какво са те друго, освен вълнички-въртопи в поток предопределености? Не че има нейде писана Съдба, ала такава е хармонията на Всемира… Чуй, ами ако колобър Радан е знаел?…
Когато стигнаха до Панчарево, Радослав настоя да се качат на автобуса до София. Вкъщи той за всеки случай глътна половин доза кортизон.
11
В живота на почти всеки софиянец редовно настъпва онзи сезон, когато дори за най-градското чедо столицата се превръща в нещо непоносимо досадно, а душата се устремява към Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър.
Верена и Радослав намериха заместник за сергията, стегнаха един самар и малка раница багаж, след което се поддадоха на повика на морето.
Навярно заради змейската девойка автостопът вървеше като швейцарски часовник. Първо ги качи един симпатяга с микробус, пътуващ до Пловдив.
От бензиностанцията на магистралата край Филибето до Ахелой те пропътуваха с тръгнал на почивка катаджия, с когото за три и половина часа Радослав сподели всички запомнени вицове за ченгета. Оказа се, че полицаят ги знае повече.
Отстрани на шосето горяха стърнища и профучаваха самотни слънчогледи. Верена посочи на Дичо красива бяла бреза, на която висеше, сякаш почивайки си, черна жетварска коса. А малко преди Карнобат девойката-змеица протегна ръка към небето и прошепна по детски радостна:
— Лиляк!
И веднага след това ято от десетки щъркели хвърли шарена сянка върху шкодата.
Сбогуваха се с веселия лейтенант на разклона за Равда. Той продължи пътя си, пожелавайки им всичко най-гот, а младежът от ХХ век и девойката от десети тръгнаха на юг. Край блатото преди Ахелой зърнаха приказно снежнобели чапли. Птиците важно се разхождаха на тънки жълто-зелени крачка. Човките им бяха все едно изрисувани върху коприна с остра четчица, топната в китайски туш. Верена и Радослав дълго се любуваха на птиците, а когато после достигнаха къмпинга, вдъхнаха соления дъх на море, видяха неговата синева с пенести бръчици на вълните.
Следващото возило ги подхвърли едва до Поморие. Налагаше се да чакат нов автостоп. Верена изведнъж свали ръка и застина със затворени очи. Ноздрите й потрепваха. Когато Радослав изрази обезпокоено недоумение, тя му каза, гледайки някак през него:
— Полето на Тутхон още помни…
— Кое, мило?
— Кръвта и потта, дъха на славата, сенките на опиянението от победата и агонията на поражението… Да вървим, Дичо. Това е минало. А аз вече живея сега…
Направиха късен обяд в Бургас. А вечерта навлязоха в желаното градче с големите му квартали от бунгала. Скочиха в мечтаните води, като викаха, пръскаха се лудо и прегърнати устояваха на поразигралия се прибой. И чак след това Радослав извади тефтерчето, в което Сашо Русия им бе записал адреса на уредената квартира. Оставаше им само да почакат няколко дни до пристигането на останалите. Летуването започваше с чувство за радост, покой и детски вкус на ваканция, с видения на украсени с мидички пясъчни дворци и пълна забрава за проблемите на цялогодишната сивота.