— Защо не? Ето, вържи си дрехите в този плик да не се измокрят.
— Знаеш ли колко има до Созопол, Веренче?
— Изчислих го, хайде, докато няма хора наблизо — и тя се втурна облечена към вълните, които засъскаха в люспите на роклята й. Радослав остана в нерешителност на място.
Водата й стигаше до кръста, когато тя се обърна и му се скара:
— Не се мотай, Дичо!
Радослав припряно се подчини. Когато навлезе по-навътре, там го чакаше и нетърпеливо удряше с опашка нещо змиевидно, дълго колкото торпедо, цялото в шипести перки и начленен костен гребен по гръбнака. Познатите очи го успокоиха.
Хвани се за мен, ала здраво. И внимавай нещо да не изтървеш!
И тя се заизвива, водата сякаш завря. Дичо не успя да преброи до три, а вече се носеха, пронизвайки вълните със скоростта на глисер. Пръски и пяна шибаха като камшик. Спасявайки се от безмилостните удари, Радослав съвсем нерицарски се покатери върху гърба на любимата си, стъпи здраво между костените плочки и се вкопчи в короновидните шипове на тила й.
„Затова ме накара да закуся царски“ — помисли си той.
Още преди зовът на морето да ги изтръгне от ту прашната, ту дъждовна София, те честичко предприемаха подобни екскурзии. Първия път Радослав запротестира:
„Но, миличко, как така ще ме мъкнеш на гръб?!“
„Това е моя грижа, нали съм змеица! Ти само се мъчи да ми помагаш, все едно политаш насън, нали се сещаш?“
След това тя го прегърна отзад през кръста, а краката й се превърнаха в дълга опашка, която пристегна младия мъж в грижовна хватка като с предпазни колани. И излетя.
Радослав, зареден с желание сам да заплува във въздуха като балон с хелий, помисли, че навярно усещането много прилича на полет с делтапланер. С тази разлика, че „делтапланерът“ беше жив и размахваше демонски криле.
Естествено, летяха нощем. При това много бързо. Опашката на драконовата девойка не само го придържаше и балансираше за равновесие с тялото му, но и успешно служеше вместо защитен комбинезон. Във всеки случай следващите пъти Радослав си слагаше мотоциклетен шлем и навличаше кожени рокерски дрехи, защото Верена се движеше като светкавица и насрещният вятър се превръщаше в грапаво ренде. Когато пристигнаха до целта си (имаше голям спор за нея, понеже любимата крепост на Верена понастоящем се намираше зад границата; накрая момичето-змейче склони за Търново) те покръжиха над Царевец и безшумно кацнаха на Балдуиновата кула. Оттам продължиха пеш. През цялото време Верена критикуваше твърдината. Според нея по стил градежите били повече византийски, отколкото български. И все пак накрая тя замълча и остана дълго до една стена, галейки камъка, сякаш го миеше в лунната светлина. И Радослав чу как изсъска капнала от очите й сълза. Опита се да прегърне приятелката си, но тя го отблъсна… а после се сгуши гальовно в ръцете му, изтръпнали от предишното й раздразнено докосване.
Те пребродиха още много места и градове — кои денем, кои нощем — и Верена често допираше буза до зидовете на старите руини, сякаш се вслушваше в тях. А може би наистина чуваше нещо от своето далечно време на мощ и слава?
Веднъж се отбиха край Мадарския конник. Момичето-змеица застана с кръстосани на гърдите си ръце и впи в него блеснали очи. Със задъхан шепот тя произнесе някакво приветствие и, въпреки че думите зазвучаха гъделичкащо познато, Радослав чу и ясно разбра само „Канасубиги Исперих“. Бе достатъчно, за да го разтърси невероятна възбуда, предусещане за нещо величествено и той също жадно се втренчи в Конника… Ала канът остана в камъка, посребрен от искрящата в небето Луна… Изведнъж Радослав усети кънтяща празнота в себе си. С мъка пое въздух и побърза да прегърне приятелката си. Вече знаеше, че дължи тези си усещания на Верена — тя неволно му телепатираше чувствата си.
„Да си вървим“ — с тиха печал девойката излезе от унеса си и те полетяха обратно към София…
След всеки полет Дичо буквално примираше от глад.
„Все едно аз съм хвърчал вместо теб“ — изненадваше се той.
„Донякъде е така. Черпя енергия и от твоето тяло — срещайки озадачените му очи, тя се притесни и поядоса. — Ами как да летя с такова неаеродинамично нещо каквото си! Малка съм още, не разбираш ли? Ако ще те нося, поне изпълнявай ролята на горивен резервоар или, щом повече ти харесва, на електрическа батерия. И не забравяй да желаеш сам да летиш. Олекваш значително при това положение.“
Радослав не намери сили да я разпита за механизма на това явление — със сигурност имаше работа с нещо парабиохимично или екстрабиоенергетично и нямаше да го разбере. Аналогията с батерия го задоволяваше — така логичното му, отвикнало от вяра в чудеса възрастно Аз не изпадаше в оскърбена паника. Тази своя половина Дичо реши да щади и екзо-метафизични идеи поемаше дневно по чаена лъжичка, за да опазва душевното си равновесие.