— Помисли. Навярно ще се превърна в обикновено човешко момиче, за което ще бъдеш сигурен, че никога няма да ти избяга…
Девойката бавно се изправи и застана за миг, загледана в огъня.
„Павката е бил страхотно прав за приликата й с Афродита“ — проблясна в главата на младия мъж. Изпиваше я с очи.
Верена бавно се отдалечи. В мрака се виждаше силуетът й на фона на пенестите вълни.
Радослав крадешком погледна грижливо сгънатата дреха.
Избирай, все едно му казваше тя, кое предпочиташ: сигурното, послушното, удобното? Или дивото и необузданото, което те кара да се чувстваш смайващо жив… а също така и стъписан, колеблив, недоволен…
„Но какво общо имат страховете ми с НЕЯ — каза си Радослав, — нима я искам някаква друга, да е подвластна само на моите желания, на моите предпочитания? Какво ще спечеля, като й сложа юзда и намордник, по дяволите…“
Той погали роклята на драконовото момиче. Тя трепна като жива, необяснимо свързана с Верена.
Младият мъж внимателно взе преобразената в дреха змейска същност на странната си любима и я премести далеч от пращящия огън.
Ама какво изкушение все пак, мама му стара…
Зачовърка съсредоточено жарта, в хладния пясък се търкулнаха изпечените картофи.
Тъкмо успя да нареди върху везан пешкир походна вечеря, придружена от бутилка пелин, когато Верена се върна. По тялото й се стичаха капки морска вода, бе прегърнала раменете си и леко извила настрани снага, само така прикривайки голотата си, едновременно нехайно, свенливо и предизвикателно.
Безмълвно седна и притисна мокър гръб към гърдите на Радослав. Той с благоговение я наметна с якето си. Гледаха към морето, ревящо в тъмнината. Верена разсеяно си играеше с живо въгленче сякаш с безобидна светулка. Потърка брадичка и се сгуши в прегръдките на приятеля си. Оттам тихо рече:
— Защо не потърсиш утеха от онази червенокосата? Няма да ревнувам, а тя те харесва и си пада авантюристка. Ала недей си въобразява после, че й дължиш и чувства! Момичето само търси приключение, морето й действа.
— Хм… Питам се, толкова ли са били свободни нравите в Древна България…
— О, знаем ви вас мъжете. Вечни ловци и вечни хлапаци. Винаги жадувате плячка, искате награда — било рошав мамут, било слава или мъдрост, било женска хубост и топлина… Сърцата ви трябва да държим — засмя се тя. — Сърцата и умовете. Телата ви не буйстват дълго, кога са далеч от душите ви. Сега това го показват в цирка звероукротителите — тя се закикоти неудържимо на изопнатото му лице.
— Не — поклати глава Радослав. — Не искам да… те замествам. Не искам да правя любов не с теб.
— Затвори си очите — предложи тя и този път младежът избухна в смях. След малко Верена също се закиска в рамото му.
— Ще потърпя. Нали каза, че не остава много до тази твоя мистериозна метаморфоза. Пък и сексът… хм, не е най-важното нещо, издържа се де… — добави не съвсем искрено той и подхвърли след малко: — Кога ще започнеш да плетеш пашкул?
— Пашкул…? Че аз да не съм ти буба! — престорено се възмути тя и двамата се сборичкаха като хлапета. — Ще видиш — заговори задъхано момичето, когато престанаха. — Щом захвърля последната си детска кожа, няма и да си помислиш за любов с друга жена… поне сто години!
Не прозвуча като преувеличение.
— Уха… Ами какво да правя аз — златна ябълка ли да ти крада, че да не поглеждаш друг?
— За какво ми е златна ябълка… Дичо, аз още отсега не си представям друг до мен. Ти си ме омагьосал, признай! По-хитро от прапрадядо си Радан!… Чуй, смяната на кожата ще стане на новолуние, в полунощ… Ще излезем на брега. Човешкото ми тяло ще остане същото, е, сигурно ще проимам истински гърди, ала змейското ми превъплъщение — ау! Поне толичко да приличам на леля си — ще ти останат в мен очите, мили!…
— Знаеш ли, в теб са още отсега.
Тя не го слушаше:
— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:
„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“