Мен няма да загубиш, ако не загубиш себе си.
Радослав започна тихичко да вие през стиснати устни.
„Допуснах го! Позволих да я откраднат, Слънчооо!…“
Понечи да спре с юмруци напиращите сълзи и усети ръката си по-тежка. Погледна какво се бе озовало в дланта му в безсмислената суетня из стаята.
„Аз съм, бате — отвърна шведската стомана на Дънди Крокодиловия нож. — Винаги съм готов. Кажи само к’во ще режем — хляб, сирене, пръти за палатка? Дракон от стар крив корен? Или на някой двукрак шопар гръцмуля? Обичам да режа, бате Дичо, у̀мрем си за тая работа!“
— Я да те видя колко си остър, другарче — прошепна Радослав и тръгна към банята.
След петнайсет минути младият мъж се разглеждаше в огледалото. Брадат той бе приличал на Дядо Коледа на младини. Сега не можеше да познае лицето си — студено, с жестоки гънки около устата, в очите — пламъчета отчаяна лудост. Иронично си помисли, че би могъл да рекламира любимите си „Лъки Страйк“, нищо че бе отказал пушенето. Но не мязаше на Кевин Костнър, още по-малко на Слай Сталоун. „Цял живот си мечтал да бъдеш герой, на̀ ти сега герой!“ — рече си той, стягайки косата си във висока конска опашка. Подхвърли верния нож с полепнала по острието пяна за бръснене, безцеремонно конфискувана от съседната стая, където мъртво спеше и миришеше на бъчва група веселяци от Сливен. Оръжието изглеждаше впечатлено от новия му облик:
„Ррр-иха! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще…“
Радослав погнусен обви агресивно настроения нож в хавлиената си кърпа и се върна в стаята. В главата му кънтеше пустота. С престорено спокойствие започна да се облича. Кърпените, отрязани под коленете дънки „Вранглер“. Черните китайски кецове, сега вече сиви, прославящи със здравината си едномилиардната държава. Мексикански колан, подарък от вуйчо му, поизтъркан за десетината години, с календара на маите на токата. Фланелка… тази е мръсна.
Той надникна в гардероба. Сърцето му бясно заби в гърдите като пожарна камбана. На закачалката висеше роклята на драконовото момиче. Люспите блестяха, галени от скръбни слънчеви лъчи.
Радослав протегна трепнала ръка и внезапно, подчинявайки се на необясним порив, наметна топлата материя, като стискаше зъби. Саркастичните мисли за това колко глупаво и нелепо изглежда увяхнаха, защото това, което се случи, го смая… но не чак толкова, колкото очакваше.
Неусетно беше облякъл дрехата, но вече не рокля, а широка мъжка риза в дънков стил. Образът на стаята плуваше в полезрението му и Радослав ядно избърса предполагаемите сълзи. Ала очите му се оказаха сухи.
Занаглася канията на ножа под мишницата си.
„А ще успея ли да извадя ножа достатъчно бързо“ — усъмни се той.
Оръжието вече бе в ръката му и дебнеше невидим противник.
Радослав неуверено го върна на място.
„Я пак.“
Този път стана още по-бързо. Острието мина през змейската кожа на ризата, но Радослав не откри и следа от порязване.
„Но аз не мога да се движа толкова мълниеносно!“ — провикна се по-миролюбивата му половина.
— Можеш, можеш — процеди младият мъж замислено.
Бръмна муха. Радослав светкавично извърна глава по посока на звука. В следващия миг нещо изфуча във въздуха и се заби във вратата.
Той със спряло за секунда сърце изчака да стихне тътенът и се приближи към потрепващата дръжка. Имаше някакви остатъци от мухата около мястото, където острието влизаше в дървената плоскост. Ножът изскърца, излизайки от нея. Присвил очи, Радослав прецени, че с лекота бе пробил трите сантиметра чамова дъска и беше щръкнал поне четири пръста от другата страна.
„А ти даже не ме хвърли силно — възторгна се ножът. — Още от пещите заводски мечтая за подобна употреба. Yes!“
„Ризата — просветна му на Радослав. — Роклята. Преобразените криле на Верена. Прилеповите криле на любовта. Имаше ли приказка за юнак, облякъл змийска кожа?“
Осъзна, че вижда по-различно.
Околният свят бе придобил неподозирана дълбочина и богатството на различни оттенъци. Сякаш имаше очи за повече от трите пространствени измерения и седемте основни цвята на спектъра. Заобикалящите го звуци превключиха на хиперхекса-долби система с кристално ясна чистота на всеки шум. В ноздрите му нахлуха отчетливи миризми, които имаха определена посока и точна локализация. Осезанието му без допир долавяше грапавини по стените, хладна неравност на стъклата на прозореца, мъхеста топлина на одеялото…
„Миличко, защо не си ми казала в колко плосък, сив, безвкусен и гумен свят живея! Навярно не си го и предполагала, огнена моя, мило слънчице, гущерчето ми…“