Всяка схватка свършваше с избиване на оръжието от ръцете на младия мъж, а острието на Веренината сабя опираше адамовата му ябълка. При това лицето й имаше такъв израз, че Радослав вътрешно изстиваше. Сякаш дуелирането събуждаше някакво унищожително упоение във войнствената душа на девойката.
„Обикновено към лявата ръка се крепи малък щит, ала така, че да не пречи да прехвърляш меча в нея. Освен това преди малко като замахна, най-разумното беше да ме удариш по главата с дръжката — затова е тоз топуз накрая й. И не се притеснявай да ме нараниш. Не че ще успееш, ала просто не мисли, че пред теб съм аз. Нека бъде някоя освирепяла ромейка… Което също е малко пресилено…“
„Нима и българките от твоето време са се сражавали наравно с мъжете?“
„Не говори недомислици. За битка трябва физическа сила. Ала се упражнявахме, да. Нали ти разказвах — ако е волята Божия в семейството да загинат мъжете, едно от момичетата даваше обет за безбрачие, докато не убие наречен брой врагове. Най-често с лък, ала такъв мъчно ще направим добър. Виж, това е немалко изкуство, както и изковаването на мечове… Нека пак. И щом замахваш, прави го бързо, без да стягаш мускули, не си на оран! Прави атаки с цяло тяло, ала краката ти да държат земята като корени на дъб! Стой таръм44! И не ме гледай в ръцете, а в очите — така ме следиш най-добре.“
Този път Радослав успя да отрази няколко удара, но не съумя да довърши хватките, които предполагаха мигновено контранападение. А когато се поядоса и влезе във вкуса на боя, дървената сабя се строши. Той отпусна с досада и разочарование ръка — провален бе целият му устрем, а го чувстваше като добър!
„Защо спря! — извика Верена и веднага се усмихна, клатейки глава. — Дичо, мили, не се прави тъй. Знаеш ли защо такива народи като франки, варяги и авари уважаваха българските воини? Защото специално се обучавахме за фехтовка със счупени оръжия, колкото и рядко това да се случва с наши кубачии. Какво ти се прииска — да хвърлиш меча, така ли? Ала той продължава да е опасен! Дори двойно — мами противника, че си вече лесна плячка. Строшеното оръжие не е безвредно — то е коварно! Сигурно не е така със сегашните огнестрелни и не знам на що ви учат във войската, ала повярвай ми, дори готите сме смайвали с тези наши хватки, измислени точно за такива случаи. Счупено копие или просто овчарска гега, да не говорим за строшена сабя — все неща, които много неприятно могат да изненадат… ако са в научени ръце.“
Радослав си спомни това и го изживя отново за един миг. Още секундичка той отдели да съжали, че не е бил по-старателен. Е, все нещо можеше да покаже. Какво е един „Уинчестър“, ако не къса гега? При това доста тежка.
„Изпроси си го тоя“ — каза Радослав на съвестта си и мушна с цевта втория бодигард в слънчевия сплит. Използвайки помпата като тояга, подсече превиващия се бияч, който тежко тупна по задник. А годеникът на Омуртаговата внучка, барикадиран зад туловището на падналия, вече сочеше първия охранител с „Уинчестър“-а.
Сто шестдесет и две.
— Изваждаш това, за което посегна, с два пръста и внимателно.
Зениците на появилия се изневиделица терорист бяха по-плашещи от черното око на „Дефендър“-а и първият бодигард отмести поглед към дулото. Оттам му се озъби нещо ухилено и без грам плът по черепа, което проверяваше с кокален пръст остротата на жетварска коса.
Бодигардът се подчини, нервно тресейки се: „Ама к’ъв е тоя?! Дали не е от руснаците? ’Бах го и командоса…“
На чист български омоновецът45 отсечено нареждаше:
— Остави пищова на масата. Ръцете на тила. На тила казах. Отмести стола встрани. Краката разкрачени… — използва паузата да забие лакет в слепоочието на живия си щит, — изпъни ги напред. Браво.
Радослав се изправи. Пистолетът на бодигарда по нещо приличаше на „Макаров“, но бе по-плосък и не толкова груб. Различаваше се надпис LLAMA и cal.38. Младият мъж не бе чувал за такъв модел. Реши, че е излишен.
Ревът на „Уинчестър“-а, произведен в град Милуоки, щата Уисконсин, отнесе пистолета далеч от масата, като помете от нея чинии и шишета.
Виж ти. Бренеке.
Следващото ужилване засегна телевизора и беше много по-ефектно. Парчета се разлетяха из цялото помещение.
Презареди нарочно бавно, гледайки замръзналото от гърмежите лице на първия бодигард.
„Правѝ се на Клинт Истууд — посъветва се мъжът с ризата от драконова кожа. — Това се харесва на публиката и тя ще снесе информация. Цяла диария от сведения.“
45
ОМОН (Отряд Милиции Особого Назначения) — милиционерски отряд със специално предназначение; командоси.