— Така — каза той и приближи седящия охранител. — Е, слушам.
Онзи мълчеше, вперил поглед в отпуснатото оръжие.
„Добре премерена жестокост — сети се Радослав. Споменът прободе сърцето му. — Да се надявам, че няма да стигна дотам.“
Извъртя „Дефендър“-а и го стовари върху капачката на бияча. Онзи изви от болка.
— Млък! — тихо каза Радослав. — Ще говориш ли за приятелката ми?
— Ух, леле… Нищо не знам…
— Излъжи още веднъж.
— Повлякоха я някъде, откъде да знам!… Ау… Счупил си ми крака бе, мръсник…
— Прибери ръце на тила, иначе наистина ще го счупя. Онзи там знае ли къде сте я отвлекли?
— Не. Върви на майнатааАА!!!
Нещо изохка в Радослав. Той прати съчувствието си по дяволите. Бодигардът се превиваше, като се чудеше за кое коляно да се хване. Цевта на пушката подпря брадичката му.
— Броя до три, после натискам спусъка. Можеш да си помислиш за задгробен живот, за прераждане… а можеш просто да кажеш къде е приятелката ми. Едно. Две…
— Не зная… — изпищя охранителят. — Не ме убивай! Не в главата! Аз не зная! Цяла нощ съм бил тук! Питай… Панчо Джудото знае!
— Кое от всичката измет е Панчо? — спокойно се поинтересува Радослав.
— Онзи там…
Младежът кимна и зверски халоса бодигарда през виещото лице. Охранителят се преметна през стола и остана там като купчина кайма, със също толкова съзнание. Радослав застана над лежащия в несвяст водач на черокито и в изблик на гняв го срита в бъбреците.
Премерено жестоко.
Вторият бодигард се сгърчи и дойде на себе си. Радослав внимателно разглеждаше пресни драскотини, следи от конични зъби и морави петна, избиващи изпод кожата на мускулестите ръце. Едва се сдържа да не напълни слабините на здравеняка с олово. Приклекна.
— Слушай, Джудо — каза равно той и измъкна ножа. — Сега ще започна да те кълцам като да си априлски четник, а аз див башибозук. Само едно те отърва — приказвай, къде е приятелката ми и какво сте й направили. Бяла плажна рокля, дълга коса, татуиран дракон. Хайде.
Борецът изквича, когато острието му отнесе връхчето на носа.
— Продължавам. И когато ме помолиш да те застрелям, аз също ще се направя на глух.
— Недей!… Нищо й няма…
— Нищо?
— Изпохапа ни и ни изподра като бясна котка! Шибнахме я по главата да трае, но не помогна много. Вързахме я и я откарахме на плажа… и да пищи, никой да не чува.
— И?
— Не, недей! Никой не я докосна! Тя не даде! Скъса въжетата — найлонови въжета! — още докато беше в багажника… Направо ги скъса!
— Повтаряш се, Джудо. Къде е сега?
— Амчи, не знам… Изскочи от багажника като хала и избяга… Луда! Виж, някакви обриви хванахме, всеки, който я беше пипнал, тя направо се бе разпенила като кобилка…
— Къде избяга?
— Май… в гората! Оооооооуу!!!
— Без уши се живее. И без език също. Чувал ли си за Крум Страшни, отрепко? Така са наказвали лъжците. Къде е тя?
— Избяга, наистина… Оооу!… Към скалите. Скочи от тях в морето. Не я намерихме, търсихме я, за да помогнем…
— Да помогнете?! — Радослав се изправи като пружина и избухна в зловещ истеричен смях. — Да помогнете!! Неее, задници такива, търсили сте да я заровите, да не намерят трупа й, защото май много ви станаха „инцидентите“ тоя сезон. Така ли е? Отговаряй.
— Да, така е!… Не ме режи, не бях го измислил аз!…
— Склонен съм да повярвам, че не знаеш да мислиш.
— Един от нашите викаше, че я видял да плува навътре в морето… ама беше тъмно, освен т’ва, и шампионка по плуване да е, нямаше да е като торпедо…
Жива е. Жива е! Чувствам го.
— Млъквай вече, повръща ми се от тебе… Къде са тези скали? — и като изслуша внимателно панически подробното обяснение, Радослав попита отново: — Как се казва шефа ти?
— Джамбата… ъъъ, Станко.
— Ако успееш да се измъкнеш, понеже това заведение ми се струва пожароопасно, кажи на тази джамба да си изкопае гроб. Ще се върна да го зария. Дай си мобифона, запалката и ключовете от джипа — мрачно нареди Дичо.
След като прибра поисканите предмети, той без предупреждение ритна бияча в челото, строши мобифона и се огледа. Барманът като че ли се свестяваше.
И Радослав си тръгна. Забави крачка, докато прекосяваше дансинга. В съзнанието си ясно видя как ще пламне омразното заведение, как огънят ще гризе лъскавите рекламни плакати, как ще избухват витрините и нагоре ще се засуква черен мазен дим… Младият мъж гнусливо запокити встрани запалката на бияча. Не намираше смисъл наистина да опожарява дискотеката, освен просто от злоба. Майната им, каза си Радослав на излизане и спря разписукалата се аларма на автомобила. Бе сгрешил за джипа — оказа се мицубиши. Гневът му постепенно се укротяваше, в олекващото сърце се разливаше радостта от непоклатимата убеденост, че Верена е жива и общо взето здрава. Вече не го интересуваха джамби, мутри и дискотеки, той бързаше да се прибере. Метна „Уинчестър“-а на задната седалка и запали колата. С вой на буксуващи гуми и надут клаксон джипът се стрелна по още неоживените улици.