Долу Ти рисувам Къде е Mястото. Ако бъде облачно, Времето е Една минута След Полунощ.
Чакам да Застанем Заедно Пред Слънцето.
Отдолу следваше бързешком рисуван чертеж на пътя от къщата на бай Христо до Прохода. Радослав разпозна мястото недалеч от което съсипа колата на похитителите. Разстоянията бяха педантично отбелязани на схемата в стъпки, разтеги и хвърлеи.
Младият мъж светна. Хазаинът го изгледа изненадано:
— Добри вести? Прощава ти?
— Да, бай Ристе! Много добри! Виж… аз се изнасям.
— Ъъъ… ’мчи платили сте за ощe десет деня…
— Нищо. Малко посчупих вратата.
Бай Христо скоси очи натам.
— Бе дребна работа… Да ти върна барем част от парите, а?
— Недей. Скоро ще дойдат мои приятели. Смъкни им наема, става ли?
— Ми… хубаво. Ама къде така изведнаж?
— При Нея, бай Ристе, при Нея! — отговори Радослав, затегна шнуровете на самара и бързо навлече змейската риза.
Хазаинът се втренчи в стърчащата от раницата дръжка на „Уинчестър“-а.
— Само дето го мъкнах този харпун, нищо не улових — подхвърли нехайно Дичо.
— Аха…
Радослав протегна ръка на омърлушения хазаин.
— Страшно ти благодаря, бай Ристе. Жив и здрав да си.
— Ъхъ… И ти, Радославчо, ’сичко най-хубаво. И вече без глупости, нали? Щото такъв бабаитлък не е мъжка работа, без да ми са сърдиш…
Следващите дни, в очакване на назначеното време, Дичо се криеше по пустинните каменисти плажове на север от градчето, без да доближава точката на Прохода. Само отдалеч проследи с бинокъл как вдигаха от скалите грозните останки на мицубишито. Сред сюрията присъстващи, измежду работниците от „Пътна помощ“ усиленият му от драконовата кожа поглед различи двамата биячи от дискотеката и с тях гларусът с уискито. Изглеждаха като бити псета, а освен това водачът на изгорялото возило беше обилно покрит с лейкопласт.
„Не е възможно аз да съм го нашарил така — изненада се Радослав. — Мяза на болен.“
При оттеглянето си в нелегалност Дичо купи два ръжени хляба и две шишета горнобанска минерална вода от по литър и половина. В самара си имаше консерва русенско варено. Но не чувстваше остър глад, нито жажда — допълнително, че змейските сетива и реакции му позволяваха с голи ръце да лови риба и да усеща достъпна прясна вода.
Не палеше огън, не само от опасения, че може да привлече внимание. Просто бе отвикнал да носи кибрит или запалка. Та нали постоянно бяха заедно с Верена — за какво му трябваха?
Събуждаше се, когато от звездите единствена Зорницата оставаше на източния небосклон, приповдигащ клепача на новия ден.
Втората сутрин го поля с весел дъжд. Преди мръкване, високо на североизток в небето, той забеляза едни особени облаци, надробени като паваж, които Верена наричаше „земетръсни“.
Рано следобяд на третия ден младежът реши, че има да посвърши още нещо на Земята, която познаваше, или поне приемаше, че познава — в рамките на България, мразовитата република Коми и екскурзионните будапещенски спомени от техникума. Той се върна в летовното градче, минавайки по бреговата линия, стегнат като войник на поход. Изцапа се с мазут по неохраняемите плажове, където вниманието му беше заето от хората, и се позабави край няколкото паркирани автомобила да помоли за парцал с малко бензин за почистване. Получи отказ с невероятното обяснение, че „бензинът не бил без пари“. Дичо смаяно огледа намусения шофьор на ладата, после избухна в невесел смях. Продължи по шосето.
Там го задмина джип. Чероки. Ала компанията в колата, момчета и момичета, му замахаха дружелюбно и му предложиха да го закарат до Резово.
— Мерси, за тук съм — отвърна на усмивките Радослав.
— Както кажеш, майна. Чао! — И джипът изчезна, отнасяйки ритмично дънещ шлейф звуци на „Замунда Банана Бенд“. Дичо се озъби с облекчение на тревожните си предчувствия и под сянката на дърветата в лек тръс се насочи към курортното градче.
В пощата той се позамисли над бланката. После решително надраска:
„МАМО ТАТЕ. ЗАМИНАВАМ НЯКОЛКО ГОДИНИ ЧУЖБИНА… — Поколеба се. — НА РАБОТА. ВСИЧКО НАРЕД. НИКАКВИ ПРИТЕСНЕНИЯ. ЧАКАЙТЕ СЛЕД ШЕСТ МЕСЕЦА ПИСМО. ЦЕЛУВКИ ВАШ РАДОСЛАВ.“
Плати на гишето и поиска телефонен разговор със София. Едва се натика заедно със самара в кабината.
Зако не отговори. Навярно бе на работа, както всеки четвъртък. Радослав набра друг номер, почти сигурен, че и Сашо Русия не си е вкъщи. Но изненадващо оттатък триста и осемдесетте километра по права линия вдигнаха слушалката. Връзката беше невероятно добра.