— Как си бе, морски? Ще се забавим. Майка ми не беше добре и нямаше кой да тича по поликлиники. Между другото… Ъъъх… С Еми ще си правим сватба на морето! Вече подписахме. Какъв купон ще стане само!
— Я! Е, поздравления, Сашо. Радвам се за теб.
— Нали знаеш, човек дори добре да живее, жени се, ха-ха! Така че уговорката остава, заведението на Бети, само денят се пренася за сряда, демек… ъъъ, двайсет и четвърти юли. Баш след рождения ти ден. Много гот стана, че се сети да звъннеш. Имам няколко поръчки…
— Сашо.
— Ъ?
— Няма да те дочакаме.
— Ха така! И кой ще ми кумува в църквата?! Да ти пратя мангизи?
— Не, имам още. Заминавам.
— Къде бе!?
— Хм, за чужбина. Подир Верена. У тях.
— Че тя чужденка ли била бе, Дичо? Айде стига бе! Направо ме шашна!
— Наполовината.
— И сега к’во — Канада, Австралия? Хей, мама му стара, кой ще ми партнира на карти и асоциации! Абе що не заминеш сам, пък Веренчето я остави тука, ха-ха!
Радослав също се подсмихна.
Нещо го сърбеше под черепа, сякаш някой му телепатираше настойчиви сигнали.
— Няма как. Тя вече е там.
— И къде е това? Да не е Щатите?
Радослав помълча.
— Много по-далеч.
В слушалката съскаше електричество.
— Нещо нищо не загрявам — обади се Сашо накрая.
— Написал съм ви писмо. Оставих го в Мичурин, в пощата на името на Зако, до поискване. Там всичко е обяснено, колкото и невероятно да ти се стори… Да, предай много здраве на Павката.
Малкият салон на пощата, и без туй непретъпкан, взе изведнъж да се опразва. Служителката на гишето осезаемо занервничи.
— Мичурин ли?… Май нещо си закъсал, братко — каза сериозно Русият.
— До гуша — отвърна Радослав и проследи как на улицата спират два мерцедеса с тъмни стъкла. Стана му весело.
— Айде бе… С нещо да помогна?
— Сега не можеш.
— Да бе, тясна е слушалката да се телепортирам по телефонната жица.
— От семеен живот се пълнее.
— Тъй ли? Да не намекваш, че съм дебел? Бързам да те разочаровам — свалил съм осем кила да търча по адреси и клиентите все намират кусури после.
— Страдания на дребен частник-бояджия.
— Добре казано. Съвсем като за младия Вертер. Какво смяташ да правиш?
Отвън се мярнаха масивни фигури в костюми от пясъчна коприна. Вестникарят, доскоро дремещ, припряно засъбира сергията си.
— Ще се правя на Антонио Бандерас.
— А? Не те чух добре…
— Сашко, трябва да приключвам, братле.
— Поне обели една сричка за какво става дума — примоли се приятелят му.
— Ами… — Радослав погледна в портмонето за пари. Двайсет долара по петарки и три банкноти с Варненската опера. Той измъкна петстотинлевка и прибра портфейла в джоба на якето. — Помниш ли приказката за златната ябълка?
— Е?
— В случая юнакът няма братя, златна ябълка изобщо липсва и ламята не е ламя, а змеица и не е подгонена, ами търсена, за да се ожени за нея момъкът… — говорейки, той се приведе и отметна платнения капак на самара. От навития на руло спален чувал се подаваше дръжката на пушката от Милуоки.
— Уха! Нова приказка, така ли?… Само че к’во общо има тя с…
— Когато прочетеш писмото, ще ти стане ясно. И… не е приказка. Истина е. Най-шантавото и готино нещо в живота ми.
Сашо Русият помълча и изненадващо, защото личеше, че му просветва нещо фантастично, попита:
— С Верена ли е свързано?
— Да.
— Казвал ли съм ти, че името на твоята хубавица е древнобългарско? От „Вер“ — дракон.
— Нямаше как сам да не се досетя. Добре, хайде, пък ще се видиме… някой ден.
Завладя го опасение, че може да засекат разговора. Не му пукаше за подслушването, важното бе да не научат телефонния номер на Сашо. Сети се и за телеграмата.
— Ами, късмет, Дичо, и ти пожелавам…
Радослав затвори. Дано не са успели. Някакво новопридобито, не, по-скоро взето назаем шесто чувство му подсказваше да не се тревожи. Той излезе и нагласи самара на гърба си. Оръжието вече бе подпряно в кабината. Радослав срещна уплашените очи на жената зад гишето. Подаде й банкнотата.
— За обаждането. Задръжте рестото.
Жената страхливо взе парите.
— Телеграмата. Изпратена ли е вече?
— Д-да…
— Заличете адреса в книгата, моля… Така, благодаря. Приятен ден.
— Младежо… Да извикам полиция?
Той изненадано се обърна. Въртеше му се на езика едно, но каза друго:
— А, не, няма нужда — и се усмихна, като взе пушката от телефонната кабина. Замислено прецени тежестта й.