— Ще изляза навън — подхвърли той на изкривеното в ням писък лице зад стъклото с надпис ПОЩЕНСКИ УСЛУГИ. — Но вие се скрийте за зор заман.
Служителката изчезна.
Радослав погледна навън — към улицата зад остъклената врата.
Имаше пет патрона с бренеке и едри сачми. А насреща — дузина противници в сака, издути от бронирани жилетки, кобури с автоматични пистолети „Колт“ и мобифони. Тлъсти бръснати мутри с боксьорски прически. Скъпи тъмни очила. Дали мога да се измъкна някак отзад без въргал или направо да загърмя в резервоарите на некадърно паркираните от тактическа гледна точка коли?
Едната му, по-добра част, се ужаси, другата, неподозираната, заламтя за избухващи лимузини, а по-добре — тропот на конски копита и разсечени ромейски каски.
— Знаеш ли колко мразя такива като тебе — въздъхна Радослав на „Уинчестър“-а.
Пушката с целия си вид даваше да се разбере, че никога не намесва лични пристрастия в бизнеса.
„На война като на война, А la guerre comme а̀ la guerre, In a war as in a war“ — би свило рамене оръжието, ако можеше.
Радослав направи колеблива крачка към изхода.
По един във возилата, снишаване, кълбо напред да се прикриеш с раницата от експлозиите, после — беж да те няма. Запазваш боеприпаси за трима, не слушай ако те преследват. Може отначалото по един в ей онези юначаги, малко над ризниците им, макар да не заслужават никаква жал. Отровата на малката ламя вече ги яде.
Гласът, прозвучал в главата на Радослав, принадлежеше на призрачна фигура в черни кожени дрехи. Висок мъж с масивен жезъл в ръка. Лицето му бе сурово и набраздено от спомени за славни битки. От тила на бръснатата глава върху силното рамо бе преметната небрежно сплетена посивяла плитка. Очите святкаха в сиво-зелено като старата, лъсната до сребро сабя, висяща на колан, покрит с издрънчали за миг златни звънчета.
„Дядо Радане…“ — прошепна младият мъж.
Но духът беше изчезнал. Светът внезапно се завъртя на каданс и Радослав скочи напред, през облак искрящи парченца стъкло, устремен към слънчевата светлина на смълчаната калдъръмена уличка.
ХРОНОЛОГИЯ
775 година — внезапно умира византийският император Константин V Копроним.
830 година, пролет — Зора, дъщеря на канасубиги Омуртаг, е грабната от змей.
23 октомври 838 година — ражда се Верена.
1 ноември същата година — роден е бъдещият боила колобър Радан.
901 година, ранна есен — малката змеица е заточена в скалата.
23 юли 1969 година, 9:05 часа — раждането на Радослав.
17 май, 1996 година, петък — новолуние; Янкул (Юпитер) е в съзвездие Стрелец.
18 май, между 13:50 и 14:30 часа — първата среща на Радослав и Верена; Слънцето залязва в 20:45, Луната — в 21:37.
19 май — в 5:28 звездите гаснат, Слънцето изгрява в 6:00.
1 юни, събота — пълнолуние 23:47; Венера е Вечерница.
16 юни, неделя — новолуние 4:36; Венера вече е Зорница.
21 юни, петък 5:24 часа — началото на астрономическото лято; Слънцето изгрява в 5:49 и залязва в 21:08, луната залязва около полунощ.
1 юли, понеделник — пълнолуние 6:58.
15 юли, понеделник — новолуние 19:15.
18 юли — Радослав отива в пощата около 15:00 часа.
19 юли, петък, 00:01 часа — кулминация на Юпитер за 28° източна дължина.
ЗА ПРОДЪЛЖЕНИЯТА
…на „Драконче“, които изобщо не се предвиждаха през май-юни 1996 г., но изкушението взе връх и доведе до появата на романите „Царска заръка“ и „Пълноземие“, които за себе си определям като първа ВТОРА книга и втора ВТОРА книга. Логиката на тези чудати подзаглавия е, че действието в двата романа е успоредно и почти независимо от гледна точка на развитието на сюжета й всеки от тях е пряко продължение на „Да пробудиш драконче“.
И накрая, последната, ТРЕТА книга, ще се казва „Слънце Недосегаемо“… и доскоро вярвах, че завършването й ще ме убеди, че змейската тема е окончателно изчерпана.