— Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдсет и шеста година след Христа — бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. — А тайфата си говорехме за Симеон II, който досега е бил изгнаник, но вече може да посети родината си.
Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.
— Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява — замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху й така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите й ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете й се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:
— Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?!
Тя закърши ръце. Буря излъчвани от нея емоции едва не помете младежа от покрива. Момичето заплака, отначало тихичко, а после избухна в горчиви ридания.
Той я гледаше стъписан и не му остана нищо друго, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.
Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача й пропълзя вълча мъка посред мразовито пълнолуние. Крилете й също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.
Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление — сълзите на девойката жилеха, сякаш бяха коприва! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето й, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста — от вътрешната страна — носна кърпа.
Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най-държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с „Бийтълс“ и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:
Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта й, окуражително галеше косите й — на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.
— Много обичам песни — гъгниво рече момичето. — Мен — (смрък) — хич ме няма в музиката.
Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.
— Да слезем при другите? — предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.
— Не… Ще се оправя.
Помълчаха, заслушани в песента.
— Дичо се казваш, нали? — попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.
— Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.
— Кое име си харесваш повече?
— Все ми е тая.
— Аз съм Верѐна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фѝлия3.
— Не, защо, много е хубаво — възрази той най-убедително.
— Мислиш ли?
— Прочети го в съзнанието ми.
Момичето се стегна.
— Нали ти обещах да не го правя спрямо теб — обидено каза то, — а и с другите ще внимавам.
— Не се връзвай де, пошегувах се. — Той изследваше формата на ухото й. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.
— Понякога нямам усет към майтапи — самоосъдително промърмори девойката. — Наследствена обремененост.
Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото й веднага го зави като с наметало.
— Ти да не се разболяваш? Париш като трескава — обезпокоено попита младежът.
Тя потърси нужната дума.
— Това е нормалната ми телесна температура.
— А, добре.
Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.
— Ще ме вземеш ли със себе си? — изненадващо рече тя.
— Къде? — стресна се Радослав.
— У вас. В гнусното гъмжило.
Той затаи дъх от познатата фраза.
— В главата ти вървеше заедно с понятието София — поясни девойката. — Още докато учих езика, който използваш, сегашният български. — Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.