— Ами…
— Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.
— …Можеш да се превръщаш в различни животни?
— Не, разбира се — подразни се тя. — Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…
Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.
— В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш — закачливо каза той.
Верена послушно му запали подадената й цигара, но усмивката й беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона.
— Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна — рече й той.
Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се, дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно непробиваемостта на житейската скука.
Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:
— Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…
— И ти моя — напомни тя.
— Значи… — отвърна той и неопределено махна с ръка, — не ми дължиш три желания.
В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите й, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.
— Ти разруши магията. Аз само си хвърчах. Не е същото. Ако в целувката ти нямаше обич…
Младият мъж се втрещи. Запита се какво ли означава това… и сякаш отново усети хладината на камъка върху устните си, а после си припомни тънката талия на Верена под дланите си и атлазената кожа на вратлето й.
— Но аз те познавам от… от няма и час! — възкликна смутено той.
— И аз те познавам отскоро — отвърна тя през смях, който — истинско женски, а не както досега момичешки — го накара да затаи дъх. И да помисли колкото можа по-потайно: „Май не само издишванията ти палят огън, Верена“.
Китаристът оттатък — кой друг, ако не Павката — смело се катереше по стълбата към небето на „Лед Цепелин“.
Те седяха прегърнати на покрива още дълго след като замлъкнаха песните и миризмата на пушек избледня. Радослав люлееше изненадващо лекото телце на необикновеното момиче, така вълшебно дошло в живота му…
…от дълбините на единайсет века!
3
Сутринта за Радослав настъпи към десет и половина. На челото, на рамото и лакета си той откри пресни листенца живовляк, но мъченият от махмурлука мозък отказа да проумява произхода им. Помъкна се да се измие на старовремската чешма в дворчето на манастира. Двамина монаси сърдечно го поздравиха. Той избъбри нещо в отговор, после дълго пи вода, а калугерите — явно им бяха допаднали и приятелската дружина, и особено юнашките песни — добродушно се посмяха над лютата му жажда.
Освен Радослав, само още неколцина от тайфата бяха на два крака толкова рано след купона и играеха белот. До тях на масата се мъдреха предвидливо съхранени провизии. Радослав се приготви с апетит да похапне.
— Има и бира в зимника — съобщи му Еми, приятелката на Сашо Русия, докато същият, вместо да пасува, отново обявяваше спатия коз, без да има пукната черна боя.
— Бирата е „Леденика“ — подхвърли той на Радослав, който надникна в картите му, — понеже според наименованието си няма начин да се стопли… Аз ли съм пръв? — Сашо намести очилата си. — Те ви асо купа, бийте се!
Радослав се поразхили, наля ароматен чай в канчето и дебело намаза две филии с масло и обилно количество сирене. Разликата им бе в допълнението — едната покри с конфитюр от ягоди и я обяви за десерт, в другата включи колелца луканков салам и домат. Англичанин, немец или французин никога не биха нарекли това закуска.
Но миг преди да захапе сандвича, определен за първо блюдо, младежът замръзна с отворена уста. Премига, скришно избърса избилата по челото му пот. Огледа се нервно към картоиграчите, които разпалено спореха кой от тях е „вътре“ и дали точките „висят“, след което се изнесе с чая и филиите към спалното.
Там, макар да беше подготвен от невероятния си спомен, се постресна, щом в раницата си откри голяма лъскава змия с крилца на прилеп… която му намигна приветливо.
— Излез да се нахраниш — прошепна той, хипнотизиран от сапфирените й очички с дълги пухкави мигли.
Змията кимна и изпълзя от раницата. Радослав припряно се заозърта наоколо.