Общо взето, по някакъв начин бе съумял да възприеме за чиста монета всички налудничави събития от снощи, включително как накрая слязоха с момичето-змеица от параклиса и се промъкнаха в спалното. Тя го водеше в хорово похъркващата тъмнина, той се спъна в нечии обувки-кубинки и обхвана острите й рамене, за да не падне… Ама сега, сега за какво трябваше да се хване, за да не откачи пред лицето на слънцето, щедро леещо лъчи през капандурите?! Невероятните преживелици грубичко бяха избили изпод краката му успешно изгражданото вече двайсет и седем години отношение към живота, вселената и всички останали неща.
Е, поне, слава Богу, всичко живо в стаята за гости спеше — някои по двойки, — до един сразени от „дер булгарише шнапс“ (я, я, вундербар, гут). Никак не му се обясняваше пред хора, че просто е откачил.
Докато се обърне, Верена, вече в човешки облик, седеше на леглото и режеше сандвичите на хапки. Ножът — същият, от който започна всичко и който правеше силно впечатление на глутниците бездомни кучета — изглеждаше в слабите й ръчички като меч. Сръчността й в боравенето с него навярно би вдъхнала респект дори у японски сенсей по кен-джуцу. Радослав приседна на крайчеца на постелята. Бе смазан.
Думите „чудна хубавица“ отново забръмчаха като рекламни неонови светлини в главата му. Само сляп не би съзрял в свежия тийнейджърски чар на момичето-змейче близостта на мига, в който думи щяха да са безсилни да я опишат. Тя носеше същия си вчерашен сукман от клисурата. Материята на дрехата играеше в семпло пъстри змийски люспи от грациозните движения на девойката. Съвсем сигурно такава рокля не бе тъкана, нито шита — имаше вид на жива, съвсем като човешката кожа на Верена.
Драконовото момиче погледна Радослав и се усмихна. По бузите й затанцуваха мили трапчинки. Слънцето сякаш запламтя по-силно, готово със светлина да избие прозорците.
Младежът се сети, че не е зле между другото и да диша.
Девойката пред него имаше аристократично блед тен. Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Беше стряскащо и прекрасно.
— Хайде, хапни и ти — каза му шепнешком тя. Малък белег се спускаше от нослето към естествено алените й устни. Забележимата асиметрия на устата очарова Радослав. — Не бой се, зная как изглеждам, ще се скрия, ако някой се пробуди или влезе.
Той едва не се задави.
— Ти… ти си адски хуба… симпатична!
Верена леко поруменя от удоволствие.
— Ала съвсем ясно нечовек — отвърна тя. — Поне в този ми вид.
Фигурата й бе слаба, но излъчваше ореол на нещо по-здраво и по-гъвкаво от стомана.
— Ау, колко е хубаво! — възхити се тя на чая.
Нездраво любопитство загложди Радослав.
— Къде са ти крилете?
Момичето потупа роклята, дъвчейки хапките. Унищожаваше ги със светкавична бързина. Той се престори, че разбира.
Няколко минути минаха в мълчание.
Изведнъж един от спящите се размърда и със сънено мърморене повдигна бучащата си глава. Верена небрежно махна към него с длан и човекът потъна обратно в пиянския си сън. Радослав с усилие преглътна дребно доматче.
Девойката-змеица допи на един дъх горещия чай и рече:
— Виж ме, излапах всичко сама — надникна в канчето за още и му го протегна. — Ето, вземи си бърдучето4. Благодаря.
— И… искаш ли още?
— О, не. Нощес половувах малко мишки. Не ми се спеше.
Мишки? Радослав усети стомаха си обезпокоително активен и побърза да смени темата:
— Ти ли ми сложи живовляк?
— Да. На новолуние съм много зле с лековитите способности. Имай го предвид, да не се нараняваш сериозно по него време.
— Аха.
Верена се ослуша.
— Иде някой! — изрече тя и се хвърли към вцепенения младеж. Целуна го бърже по бузата и се изви във въздуха. Тялото й стремително изтъняваше в тъмна лента. Накрая се шмугна в раницата, превръщайки се в еднометрова змия. Радослав остана с отворена уста. Чувстваше се преситен откъм чудеса.
— К’во правиш тука бе? — учуди се влезлият Сашо Рус. — Никакво спане! Хайде да пиеме бира, че оттатък в палатките се разшаваха.
Радослав прие. Идеята наистина бе добра. Определено имаше нужда.
На излизане невярващо се огледа към раницата си. Самар като самар, избеляло-оранжев с черна щампа ТРАКИЯ, с поочукана алуминиева рамка — нищо особено.