– Има и бира в зимника — съобщи му Еми, приятелката на Сашо Русия, докато същият, вместо да пасува, отново обявяваше спатия коз, без да има пукната черна боя.
– Бирата е „Леденика“ — подхвърли той на Радослав, който надникна в картите му, — понеже според наименованието си няма начин да се стопли… Аз ли съм пръв? — Сашо намести очилата си. — Те ви асо купа, бийте се!
Радослав се захили, наля ароматен чай в канчето и дебело намаза две филии с масло и обилно количество сирене. Разликата им бе в допълнението — едната покри с конфитюр от ягоди и я обяви за десерт, в състава на другата включи колелца луканков салам и домат. Англичанин, немец или французин никога не биха нарекли това закуска.
Но миг преди да захапе сандвича, определен за първо блюдо, младежът замръзна с отворена уста. Премига, скришно избърса избилата по челото му пот. Огледа се нервно към картоиграчите, които разпалено спореха кой от тях е „вътре“ и дали точките „висят“, след което се изнесе с чая и филиите към спалното.
Там, макар да беше подготвен от невероятния си спомен, се постресна, щом в раницата си откри голяма лъскава змия с крилца на прилеп… която му намигна приветливо.
– Излез да се нахраниш — прошепна той, хипнотизиран от сапфирените й очички с дълги пухкави мигли.
Змията кимна и изпълзя от раницата. Радослав припряно се заозърта наоколо.
Общо взето, по някакъв начин бе съумял да възприеме всички сполетели го събития от снощи, при това не се чувстваше полудял. Буквално преди часове слязоха двамата с момичето-змеица от покрива на параклиса и се промъкнаха в спалното. Тя го водеше в хорово похъркващата тъмнина, защото твърдеше, че се ориентира лесно в тъмното, той се спъна в нечии обувки-кубинки и обхвана острите й рамене, за да не падне… Ама сега, сега за какво трябваше да се хване, за да не откачи пред лицето на слънцето, щедро леещо лъчи през капандурите?! Невероятните преживелици грубичко бяха избили изпод краката му успешно изгражданото вече двайсет и седем години отношение към живота, вселената и всички останали неща.
Е, поне, слава Богу, всичко живо в стаята за гости спеше — някои по двойки, — до един сразени от снощната ракия. Никак не му се обясняваше пред хора, че просто е откачил, но се чувства… хм, ами добре се чувства. Зле ли е това?…
Докато се обърне, Верена, вече в човешки облик, седеше на леглото и режеше сандвичите на хапки. Ножът — същият, от който започна всичко и който правеше силно впечатление на глутниците бездомни кучета — изглеждаше в слабите й ръчички като меч. И пърхаше като перце, толкова сръчно, че навярно би вдъхнал уважение дори на някой японски сенсей по кен-джуцу. Радослав приседна на крайчеца на постелята. Бе смазан.
Думите „чудна хубавица“ отново забръмчаха като рекламни неонови светлини в главата му. Само сляп не би съзрял в свежия тийнейджърски чар на момичето-змейче близостта на мига, в който думи щяха да са безсилни да я опишат. Тя носеше същия си вчерашен сукман от клисурата. Материята на дрехата играеше в семпло пъстри змийски люспи от грациозните движения на девойката. Смущаващият момент се състоеше във впечатлението, че сигурно такава рокля не приличаше да е кроена и шита, повече приличаше на жива, съвсем като човешката кожа на Верена.
Драконовото момиче погледна Радослав и се усмихна. По бузите й затанцуваха мили трапчинки. Слънцето сякаш запламтя по-силно, готово със светлината си да избие прозорците.
Младежът се сети, че не е зле между другото и да диша.
Девойката от миналото имаше блед тен. Аристократичен. Да де, нали е царска внучка… А очите й… ами, биеха на очи, биеха като стенобойно оръдие по чувствата. Същински таран от чар, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Беше стряскащо и прекрасно.
– Хайде, хапни и ти — каза му шепнешком тя. Малък белег се спускаше от нослето към естествено алените й устни. Забележимата асиметрия на устата очарова Радослав. — Не бой се, зная как изглеждам, ще се скрия, ако някой се пробуди или влезе.
Той едва не се задави.
– Ти… ти си адски хуба… симпатична!
Верена леко поруменя от удоволствие.
– Ала съвсем ясно нечовек — отвърна тя. — Поне в този ми вид.