Фигурата й бе слаба, но излъчваше ореол на нещо по-здраво и по-гъвкаво от стомана.
– Ау, колко е хубаво! — възхити се тя на чая.
Нездраво любопитство загложди Радослав.
– Къде са ти крилете?
Момичето потупа роклята, дъвчейки хапките. Унищожаваше ги със светкавична бързина. Той се престори, че разбира.
Няколко минути минаха в мълчание.
Изведнъж един от спящите се размърда и със сънено мърморене повдигна бучащата си глава. Верена небрежно вдигна длан, меко махна като за довиждане — човекът потъна обратно в пиянския си сън. Радослав с усилие преглътна дребно доматче.
Девойката-змеица допи на един дъх горещия чай и рече:
– Виж ме, излапах всичко сама — надникна в канчето за още и му го протегна. — Ето, вземи си бърдучето. Благодаря.
– Ис… искаш ли още?
– О, не. Нощес половувах малко мишки. Не ми се спеше.
Мишки? Радослав усети стомаха си обезпокоително активен и побърза да смени темата:
– Ти ли ми сложи живовляк?
– Да. На новолуние много зле лекувам самичка. Имай си го наум, да не пострадаш по него време.
– Аха.
Верена се ослуша.
– Иде някой! — изрече тя и се хвърли към вцепенения младеж. Целуна го бърже по бузата и се изви във въздуха. Тялото й стремително изтъняваше в тъмна лента. Накрая се шмугна в раницата, превръщайки се в еднометрова змия. Радослав остана с отворена уста. Чувстваше се преситен откъм чудеса.
– К’во правиш тука бе? — учуди се влезлият Сашо Рус. — Никакво спане! Хайде да пиеме бира, че оттатък в палатките се разшаваха.
Радослав прие. Идеята наистина бе добра. Определено имаше нужда.
На излизане невярващо се огледа към раницата си. Самар като самар, избеляло-оранжев с черна щампа ТРАКИЯ, с поочукана алуминиева рамка — нищо особено.
Към три часа следобед, като избягваше да доближава стаята за гости, той най-после окончателно повярва в случилото се.
Нормално е хората да се плашат от кошмари и също така закономерно — да ги радват приятните неща. Но същите тези приятни неща, случат ли се във вид на необичайни явления, тогава излизат някак зловещи. Иначе си е вълнуващо човек да гледа кино — там чудесата са поднесени смилаемо и безопасно! Не е като да се сблъскаш с тях на живо. Разбира се, можеш незабавно да затвориш очи и всичко неблагословено от Медицината, Физиката и Здравия разум чисто и просто да бъде отхвърлено, забравено… стига да ти даде сърце да загърбиш такава жена!
И Радослав се примири. В края на краищата, след като се примиряваш с резултатите от миналите парламентарни избори, значи си в състояние да понесеш всичко. Щом едно време академици са проповядвали, че Земята е плоска, че камъни не падат от небето и че човекът е най-умното нещо във вселената… (да бе, и сега така приказват), значи и чудесата имат своето място, какво като още не са открити управляващите ги магически закони. Така Радослав възвърна душевния си покой, но остана малко разсеян… и тайничко щастлив. За евентуалните усложнения у дома не искаше да мисли. Неприятностите — после.
По същата причина той не задълба в разсъждения що е то да рискуваш да се познаваш с някоя — дума друга няма — ами минимум Мис Вселена, която по свое желание е кеф ти оксижен, кеф ти телепат и умее да приспива хората с помръдване на пръстите.
И когато Лъчезар, по-известен сред познатите си с прякора Зако, се затюхка, че са му пробутали скапани батерии за прожектора — „Я виж, Дичо, реклама на «Варта», мама му стара!“ — Радослав само си прошепна името на вълшебната девойка от клисурата.
Ами какво за още неподозираните й възможности?
В четири и половина след пладне цялата купонджийска дружина се изниза от манастира, изпратена лично от игумена. В бодра колона като някакви невиждано жизнерадостни алпийски командоси, свирукайки „Лиляно моме“, младежите и девойките се спуснаха по стръмната пътека и след около час, разделени по двойки, застанаха на шосето в очакване на автостоп. За сборен пункт в София бе обявено Синьото бистро. Завършекът на майската неделя носеше планетата все по-близо към новия месец и към трепетно планираното море.
4
– Ето ни вкъщи — обяви Радослав и малко се притесни.
В мансардата, шест и осемдесет на четири и двайсет, но всъщност много по-малка заради скосените стени, следващи извивките на покрива, цареше хаос, достоен за обширен склад.