– Типично за мъжете е — нацупи се Верена и надникна през ниското полукръгло прозорче до мястото за спане, — да пренасят обстановка на боен стан в дома си. Що за мокани слуги имаш?
– Нямам слуги — отвърна гузно раздразнен той.
– А… — отрони девойката-змия, сякаш това обясняваше всичко. — Добре тогава. Ще почистим сами. После ще ти намеря имане, ще се нанесем в по-достоен зертон и ще вземеш слуги. Как се живее в такъв… обор!
Радослав поспря.
– Виж сега, в наше време не държим слуги. Само най-богатите могат да си позволят домоработници…
– Със съкровището ще станеш богат.
– Хм, нещата малко са се променили… Добре, нека поподредим отгоре-отгоре, после ще сляза до апартамента да направя нещо за вечеря и ще ти обясня като как е в наше време. А съкровището… Може да се вземат някои работи, но предполагам, че ще има проблеми.
– Днес да си богат не е ли хубаво? О, ами това е добре! Просто чудесно! Най-сетне да тачат човек не заради пари и имоти… Макар че всеки, кой е майстор и честно си гледа работата, редно е да натрупа богатство и слава. Виж какво, няма да го смятам за твое желание. Ще го сторя, защото така искам.
– Не ме разбра, Веренче… Да си паралия сигурно винаги ще е добре. Но за да забогатееш, вече не е достатъчно просто да изровиш гърне жълтици. Задължен си да ги дадеш на държавата. Понеже банките законно няма да ти изкупят имането, без да обясниш откъде и как си го намерил. Ако постъпиш според закона, ще си вземеш полагащия ти се процент… тоест дял, част, пак ще ти лепнат данъци до небесата. Веднага ще те посетят крадци. След това полицаи — да душат дали си предал всичките жълтици… Ако с остатъка подхванеш търговия, друг някакъв бизнес, ще се появят мутри да те застраховат. А скриеш ли всичко, тогава, за да превърнеш златото в пари, защото в наше време не плащаме със злато, тогава отиваш право при мошеници, престъпници. Значи — пак при борчетата и вече няма измъкване. С тях или против тях. В най-добрия случай ще си съсипеш съкровището по адвокати и други глупости. С една дума — разправии.
Змейското момиче сбръчка чело.
– Не разбирам — рече безпомощно тя накрая.
– Ще ти обясня… А като начало, защо не седнеш на матрака да поразгледаш тълковния речник? Аз ще подредя сам. Чакай да ти светна лампата. И обуй тези терлици, недей ходи боса.
– Ала аз винаги ходя боса! Бива, бива, щом настояваш…
Докато Радослав майстореше пържени картофи и гювечета в кухнята на родителите си и устояваше на изкушението да претупа готвенето, майка му шеташе наоколо в стремежа да утоли любопитството си кой/коя му е дошъл/дошла на гости. Накрая му дотегна:
– Остави ме, мамо. Не я познаваш! — отряза той и веднага съжали за казаното. Защото скоро взе да пъшка под лавината въпроси: Какво учи? Сериозно ли е момичето? Какво работят майка й и баща й? Откога се познават? Смята ли да се жени? На колко е години? Има ли братя и сестри? Софиянка ли е или от провинцията? Ами, ах, какво ще стане със Светланка? А къде живее? Имаш ли нужда от пари за такси да я изпратиш? Наистина ли е сериозно момиче, да не е някоя наркоманка? Работи ли или техните я издържат?…
– Родителите й са починали. Отдавна! — само това благоволи да отговори Радослав, използвайки рязък, почти груб тон.
Майка му се стъписа и мълчаливо помогна да нареди таблата. Накрая, отваряйки му входната врата, тя колебливо попита при роднини ли живее момичето.
– Не — безапелационно заяви Радослав, — ще живее горе!
Няколко мига майката и синът се гледаха — тя както винаги загрижена, а той… Той не вярваше на ушите си, самият изненадан от внезапната си декларация.
Изкачвайки стълбите, Радослав се утешаваше, че в краен случай може — (и сигурно ще) — да се нанесе обратно в старата си стая в апартамента. Ще измисля нещо, накрая реши той, като внимателно балансираше таблата с вечерята на влизане в мансардата.
Верена седеше на матрака и прелистваше втори том на Физическата енциклопедия. От едната й страна се трупаше висока камара книги. Гъстите вежди на момичето бяха съсредоточено свити, а очите й бяха променили цвета си, светеха в рубиненочервено и светкавично бягаха по страниците.
Охо, рече си Радослав при вида на това, което безпогрешно определи като прочетено или поне прегледано — История на България, Тълковен речник, Речник на научните термини, Речник на чуждите думи в българския език, два тома Антология на българската поезия, Збигнев Бжежински, Патрик Кенан, Джон Лукач, Цветан Тодоров и Константин Кацаров, плюс купчина стари вестници „Стандарт“… — Прочела е всичко това? Той погледна момичето със страхопочитание и прилив на покровителствена гордост.