– Хопа, вечерята! — каза той. — Защо спря музиката? Касетката ли свърши?
– Не мога да слушам песни и да чета — мрачно отговори Верена и рязко захлопна енциклопедията. После прегърна коленете си с ръце и подпря връз тях остра брадичка. Под миглите й гаснеше червена жарава. — Заболя ме главата — тихо добави.
Радослав почувства разкаяние.
– Уф, не трябваше да ти давам всичко това наведнъж, културният шок…
– Какъв културен шок! — тросна се девойката и протегна обвиняващ пръст. — Дали сте Бълград на онези отцепници Сърбите! Даките са ни отнели Добруджа, загубен е Охрид, Костур, Девол… все любими мои места. А тези тук — КАКВО само пишат! Каква е тази „славянска“ азбука?! Как да не сме имали писменост преди Братята?! Жива гавра! Тия, накамарилите хиляди думи, са объркали докрай нещата, че да не личи им колко малко разбират или колко никак не ги е грижа. Не мога позна моето си време! Ала за него не ще ме измамят. Ами за от моя десети век до твоето сега? На кое да вярвам! Редно ли е в кънигите да се пишат лъжи? Най-вече тук — тя подритна Историята на България, взорът й отново стана с цвят на огън и облъхна отдръпващия се Радослав с яростна жар, — гъмжи от дивотии, изсмукани от опашката, искам да кажа от пръстите! Невероятно! Изгонили сте си Царя зарад чужда воля! Поне сами да го бяхте напъдили, не за чуждоземски кеф… И най-лошото — ЗАБРАВИЛИ сте кой е Авитохол! И на какво прилича това!
В общи линии Радослав беше готов да сподели възмущението на момичето-дракон. Но никак не намираше за приятно да чува критики от същество, за четирийсет минути прочело и проучило кажи-речи две хиляди страници машинописен текст… и поопърлило с поглед ядосалите го места. Едва сега усети леката миризма на горяла хартия.
– Такива сме хората — примирително вдигна рамене той. — Особено българите. Не сме народ, а… — и млъкна отсечено, безпогрешно прочитайки по навъсеното лице на девойката едва сдържван бяс. — Искам да кажа… Така де, сами си опоскахме държавата, а после търсим други виновни. Все от нещо сме изненадани — от суша, от киша, от сняг, от Девети септември, от Десети ноември! Станали сме изпростяла сбирщина лакоми себелюбци, не уважаваме никой и нищо, най-вече себе си. И така открай време, погледни например…
– Не е вярно! Не бяхме такива!… — викна Верена. — Аз помня вуйчовците си, техните деца и децата на техните деца! Не сме такива. Или поне съм била твърде малка да го забележа… — гневът й се стопи, сменен с тъга. — Жими Бога, колко е променен светът…
След моментно колебание Радослав приятелски прегърна девойката. Тя тежко въздъхна. Той изгледа дебелия том на Историята, чиято корица бе вдлъбната от удара на гневното юмруче на Верена.
– Нима никой не те забеляза на скалата толкова години? — попита той.
– Много пъти и мнозина. Ала не ме чуваха. Само веднъж… Момъкът беше ранен и си рече, че му говори някаква Боряна. Бълнуваше. От време на време преливаше от свирепа радост как бил кръцнал на някой си Хасан гръцмуля… Точно така си го мислеше!
– Добре де…
– Проклинаше някакъв Яшар-бей, който го умерил с пищоля два пъти. Заканваше се, че ще му отреже чалмоноската и ще я побие на кол пред кадията. Плачеше за Боряна. После умря. Имаше… как му викате сега, гангрена, да. Беше го страх от потеря, а нямаше сили да търси помощ от овчарите. Чуваше ме, ала не бе на себе си, отговаряше ми, като все ме питаше защо съм била скочила във вира. Нищо не можах да направя, освен да пъдя всякакви мухи и гадове от него… Виж, вълците не спрях, бяха твърде гладни, ала и той вече беше мъртъв… Плачеше ми се, ала как да плача, щом бях от камък… Беше хубавец. И навярно благат човек, като тебе. Сега разбирам, че е било през османско робство. Ако ме беше възкресил той или някой друг по онова време… — подсмихна се зловещо. — Робство ли?
Тя замълча. Радославовите мисли блуждаеха около превратностите на историята и сякаш безграничната драконова памет. Далечното минало с умиращия в клисурата хайдутин стоеше пред очите му.
Верена се пораздвижи.
– Яденето изстива — каза тя и се усмихна. — Не се сърди, че ти се сопнах. Аз съм си малко щурава, ще се наложи много да ми прощаваш…
– Мога ли да разчитам на същото? Че и ти ще ме извиняваш, като… ако се наложи — попита Радослав. Вътрешният му глас объркано занарежда: Точно това ли трябва да й казваш бе, опомни се!