– В Шотландия.
– Шотландия… — тя замислено оглеждаше напукания таван. — Не, не познавам добре никой от тамошните.
– Чудови… ъъъ, съществото от езерото Лох-Нес е било — видяно само няколко пъти. Много отдавна не съм чел нищо по темата. Говори се, че е доживял до наши дни плезиозавър… Това са едни праисторически животни, които наричаме динозаври и са измрели…
Верена въздъхна с досада:
– _Зная_ що е динозавър, Дичо. При това не от кънигите ти.
– А… Те са ваши предци, така ли?
Верена в безмълвно отчаяние се хвана за главата.
– Не? Е, аз откъде да знам…
– Ала знаеш разликата между риба и кит, нищо че си приличат, нали?
– Е, да…
– Нямаме. Нищо. Общо. С динозаври. Точка. Разбра ли?
– Да. Не се ядосвай.
– Не се ядосвам. Едно време хората не бъркахте що е динозавър, а кое пък — дракон.
– Китайците обожават драконите — подхвърли Радослав.
– Да — съгласи се Верена. — Тамошните са по-близки до древните дракони. Змейовете пък имаме поносимост към човешка кръв… Не, не опитвай да ме подсещаш, че смоците уж се били превръщали в змейове, това са детски приказчици. А пък халичите и ламите, те са ни нещо като братовчеди, както на хората маймуните. Много са проклети!
– Маймуните?
– Ламите! Халичите са кротки.
– Добре, добре. Пак се ядосваш. Та казвах, че онзи от Лох Нес напоследък не са го виждали…
– Старците обикновено стават големи саможивци — вещо забеляза тя. — Е, ако е жив, едва ли ще ми откаже среща. Ако наистина става дума за дракон. Ала това ми е единствената надежда… Трябва да отида дотам. Имаш ли географски атлас?
– Този, който е мой, едва ли ще ти свърши работа, но ще искам по-подробен от Зако, това е един приятел… Ама да не искаш да летиш натам веднага?!
– Защо не? Ще те взема с мен.
Обезпокоен, той веднага си помисли за радари, въздушни трасета, ПВО, изтребителна авиация, затова каза внушително:
– Мисля, че ще е добре да понаучиш още някои неща за света на ХХ век. За въоръжените сили, например. За границите. Визовия режим.
– Пука ми! Не забравяй, че съм наполовината змей и…
– … и си с царска кръв, да. — За негово изумление Верена кимна доволно. Може би не разбираше от ирония. Във всеки случай не бе приятелско да й се подиграва. Той продължи:
– Едва ли пилотите на бойните самолети ще те попитат каква си. Еле пък ако са сръбски — там сега воюват.
– Няма да имат време дори да съжалят, ако ме нападнат! — войнствено отвърна момичето. — Ала прав си, не е зле първом да посвикна с обичаите тук. Много разумен съвет. Смятам да те послушам. Продължаваш да ме изненадваш приятно.
– Като гювечетата ли? — прикри смущението си Радослав.
Тя се претърколи по корем със смях, вплел се в едва чуващите се тръбни камбанки на Майк Олдфилд откъм касетофона. Верена обяви музиката му за страхотна.
– Как съумя да ги объркаш така? — кискаше се тя.
– Ами като има кой да ти надува главата, като майка ми… — той се сепна и млъкна.
През погледа й пробяга сянка. После усмивката й се завърна отново.
– Продължавай — кимна му.
– Просто ме тормозеше за кого се старая толкова, а като се изпуснах, пожела да й разкажа подробната ти биография. Страшно е любопитна.
Девойката-змеица го гледаше дяволито. Подпираше главица с опряна в слепоочието длан, от което веждата й се бе извила, а окото — придобило азиатски вид.
– Не е важно дали тя ще ме хареса — заяви самоуверено тя. — Важното е, че аз те харесвам.
Сега е моментът. Кажи й, глупако, бъди мъж — изскърца обеззъбената от много удари по мутрата Радославова съвест. — Кажи й го не от шубе, че ще разяриш тази жива огнепръскачка, кажи й го за нейно добро, да не страда излишно, диване такова!
„Трай ма!“ — сопна се Радослав на съвестта си, поуплашен, че свръхсетивата на драконовото момиче ще доловят душевната му борба.
Но Верена не реагира. Може би стриктно спазваше обещанието си, а може би той вече се бе адаптирал към потайно мислене. Така или иначе, тя изведнъж зарецитира, почти пеейки: