– Откъде… знаеш това — изтръпнало запита Радослав.
– Беше надраскано на едно листче и сложено в Речника на научните термини, страница двеста осемдесет и осем. Твое е, нали? Сигурна бях! Хареса ми. За кого си го писал?
– Ъъъ… Разделихме се преди три години. Така и не съм й го показвал. Мислех, че съм го затрил нейде.
– Определено тази жена много е загубила. Колко жалко — каза Верена. Не й личеше наистина да съжалява. — Ти от какво си изкарваш хляба?
– Ами… Денем продавам книги на сергия. Два-три пъти седмично съм нощна смяна в едно супермаркетче, то е на чичо ми. Иначе съм завършил МЕИ… семестриално.
– Къниги, това е интересно — одобри тя. — Дори от лоши и лъжливи, мисля, пак може да се научи нещичко… Хей, това сега ми хрумна! Колко страх брах, че ми се е вкаменил умът в онази проклета канара!
– Как всъщност попадна там? — попита той, впечатлен, че необикновената девойка не изказа пренебрежение към професията му на уличен букинист.
Тя се понамръщи:
– Омагьоса ме един колобър. Той кроеше заговор срещу християните за завръщане на Старата вяра. Между нас казано, тя нито беше лоша, нито езическа, както пише в кънигите ти… Колобърът събра съзаклятници в свещената пещера недалеч от мястото, където ти ме намери. Той не искаше или не смееше да ме убие, затова ме заточи в скалата — да не предупредя боилите на Царя…
– Била си на страна на християните?
– Какво те учудва? Аз съм лоялна към своите. По времето на Мама християни са били само Ромеите и затова дядо ми я отпратил в техен манастир…
– _Кой_ е дядо ти?
– Канасубиги Омуртаг.
Радослав предпазливо попиваше чутото. Верена търпеливо го чакаше да си развърже езика. Накрая младежът постигна успех:
– Синът на Крум Страшни! — възкликна той. — Който избил стотици християнски пленници, нали? И дъщеря му била християнка? Не ставаше ли дума за негов син…
– Византийците настъпваха, трябваше да бъдат спрени! — сухо и остро възрази момичето, но след малко добави с примирена горчивина: — Знам, сега това се нарича „държавен тероризъм“ и „клане на заложници“. Ала за да се избегне по-лоша злина, Дичо, понявга налага се добре премерена жестокост… Затуй политиката никога не е била чист занаят. И непризваните за власт вършат най-гнъсни мръсотии. Виж, за нас, змейовете, истинската власт е да служиш, не да тиранстваш. Хората обаче мъчно проумяват това. Вие го разбирахте едно време малко по-добре от другите, навярно защото мнозина сте със змейска или самодивска кръв…
Тя се замисли.
– Жестоко време е било — прокашля се Радослав, сащисан от последните й думи.
Верена тръсна отрицателно глава:
– Всяка епоха си има собствена справедливост, Дичо. Ето, и Мама е била заложник. Гледала как по константинополските площади ослепяват и хвърлят на диви зверове пленени българи и славяни. Очаквала е да бъде сред следващите. Точно тогава станала християнка. Искала да се моли хората да станат по-добри… Аз също съм кръстена, макар шарканската ми страна да не вижда особен смисъл в религиите — с какво се променят нещата, когато вярваш в нещо, което и без това си съществува?
– Разбирам.
Верена помълча.
– Благодаря ти. Чувствам, че наистина ме разбираш. Не зная дали ще ми повярваш, ала твоето време е по-безмилостно от моето. Прочетох за сегашните войни, атентати и… Само какви оръжия са измислени, по-зли от сабя-мотовила!.. Та така… — посърнала хапеше устната си. Поклати глава, сякаш да прогони мислите за лошо, и попита: — А ти имаш ли още стихотворения? Много харесвам пееща реч.