– Ами, ще потърся.
– Не сега, моля те — тя откровено се прозя. Зъбките й бяха равни, бели… но за да бъдат безспорно хубави, от тях се изискваше да не са толкова остри. Верена се усети, поруменя, прикри се с длан и се засмя притеснено. — Понякога се държа като дивачка, ала ужасно съм изморена.
Радослав, малко по-припряно отколкото му се искаше, стана. В последния момент, без да се замисли, сведе глава, за да не си я тресне в тавана — местоположението на широкия матрак предполагаше предимно лежане.
– Разполагай се, чаршафите са под одеялото, тоалетната е с душ и мивка — ако не протягаш криле, ще влезеш и… лека нощ.
– А ти къде отиваш? — учуди се девойката.
– Долу, в апартамента.
– Защо?
Радослав се затрудни.
– Няма да те притеснявам — увери го Верена. — Ако ти е неприятно, ще се свия на кълбо в другия ъгъл на стаята. И обещавам да не пълзя наоколо, за да не се уплашиш.
– Пълзиш?
– Най ми е удобно да спя в тялото на змия. Много хубави сънища виждат тези създания. Остани, а? Предполагам, че с времето ще ми мине, ала сега… Докато бях в скалата, само безсловесни животинки, дъждовни капки и снежинки ми правеха компания… Много е зле да си сам — завърши плахо и умолително тя.
– Д-добре…
Девойката скочи радостно… Радослав не успя да я предупреди.
Буммм!
Младият мъж се спусна към Верена.
– Добре съм — промълви тя замаяно, често-често мигайки, а той я прегръщаше като малко дете. Едва не изтърси: „Дай, да цункам да ти мине“.
Момичето се изкикоти:
– Леле колко съм си щурава!
– Не те ли боли? — тревожно попита Радослав и внимателно опипа главата й. Черепът под косата имаше странна форма.
– Неее. Имам здрави кости — змейски!
– А какъв е този гребен там… и тази издутина тук? — със суров и подозрителен тон разпитваше той.
– Такава съм си, нали не съм човек.
Радослав с нежелание я освободи от прегръдките си.
– Много си грижовен. Само желанието ти е достатъчно да ме излекува, дори да бях наранена.
Младият мъж се сепна от нежността, прозвучала в думите й.
– Ала какво се чудя — сви тя рамене. — Ти владееш магията…
Няколко минути те се гледаха в очите.
– Спи тук — каза дрезгаво Радослав. — Тази възглавница ще ти стигне ли?
– О, да, много мило…
В следващия момент преобразената девойка се оплиташе в сложен възел върху калъфката на люлякови цветчета.
– Лека нощ, Дичо.
– Лека нощ, Веренче — с пресъхнала уста прошепна той на черната змия до себе си. Животинчето затвори очички. Прилеповите крилца се отпуснаха.
Радослав се съблече и се мушна под завивките. Преди да угаси лампата, той с внезапен прилив на храброст леко целуна малката люспеста главица. Дългите мигли на необикновената змия потрепнаха. Под лявото крило равномерно пулсираше сърчицето й.
„Как така се превръща в същество с по-малка маса?! — обади се шокираният инженер в него. — Това е против законите на физиката!“
„Божа работа“ — отвърна му поетът.
През прозорците в мансардата нетърпеливо нахлу мрак.
Заслушан в далечно скрибуцане на трамвай, Радослав дълго зяпаше в тъмнината. По някое време взе, че си прошепна:
– Нима се влюбвам?
И не беше сигурен дали тайничко се надява Верена да го чуе, или се бе решил да го каже гласно, понеже беше убеден, че тя дълбоко спи. Младият мъж се опита да помисли по-подробно по въпроса, но… не успя.
Сънят бе долетял като сияен дракон.
5
Тя чакаше пробуждането му, подпряла брадичка на коленете си. Радослав сънено забеляза до себе си табла, покрита с шарен пешкир, на която от писаните панички и чинийки на майка му вдигаше пара закуската. Верена размърда рамене:
– Добра заран, юнако. Мляко с какао, милинки, дето им викате палачинки, сирене и кашкавал — казаха ми, че обожаваш тези неща.
– Дбротро… Кой ти каза?
– Майка ти.
Радослав стремглаво се измъкваше от воалите на съня. Нацупи се:
– Ама че… Уж й намекнах да не се качва…
– Аз слязох — прекъсна го драконовото момиче. — И само първата палачинка е на майка ти, трябваше да видя как се правят. Не са изненадани — закикоти се тя и в миг стана сериозна. — Защо ме гледаш така?