Усмихна се сърдечно — (отрепетирано пред огледалото), — след което изчурулика:
– Здравей, скъпи!
– Ммм… здрасти…
– Едва сега ли ставаш, Ради? Колко си ленивичък! — оглеждайки стаята, тя тръгна към него с гъвкавината на разглезена котка, но спря внезапно и вдигна ръце към устата си: — Ау, змия!
„Мамка му“ — изстена Радослав и припряно рече:
– Не е отровна.
– Няма значение — свадливо отвърна Светлана и гнусливо набръчка римския си нос, — гадна е! Нали не ги понасяш и ти!
– К’во му е на животинчето… — промърмори Дичо и прибра глава в раменете като костенурка.
Светлана изучаваше отдалеч буркана.
– Познавам един… — замислено подхвана тя, — гадже е на моя приятелка…
(С този ли празноглав боклук ходиш, Дичо?! — отекна в главата на Радослав гласчето от клисурата. — Жими Бога, каква тъпачка! И патрава, на всичко отгоре, не си ли забелязал?!)
– … друг познат, той прави много шикозни колани от змийска кожа. Помисли само колко сладко ще ми стои!
Радослав занемя. Верена в буркана — също.
– Не! — излая той с тон на филмов германски офицер, който командва наказателен взвод, но веднага омекна от стреснато-питащото лице на Светлана. — Не я давам.
– Бре, защо се връзваш, само предложих…
– Няма да допусна да я убие някакъв касапин!
С дистанцирано любопитство младият мъж си отбеляза, че се тресе от гняв.
– Ама какво ти става, скъпи — подхвърли платинената дама, — още малко ще ме набиеш заради някаква си мръсна змия…
(Мръсна змия? Ах ти!…)
Радослав се жегна още повече, застивайки от неведомо откъде изскочил студен бяс:
– Някога да съм ти дал повод да си мислиш, че ще посегна да те ударя?
Може би гаджето наистина чу в гласа на досега мекушавия си любовник нещо необичайно, защото го изгледа крайно слисана.
– Какво те прихваща, Ради? — почти плахо попита тя. — Не, казах го ей така…
– Не казвай повече подобни неща ей така!
– Добре де, добре… Я, какви хубави рози…
Ох, леле-мале…
(Рози, как пък не! Не я вълнуват цветята, а това колко пари си дал за тях. Как само се преструва! Ала дори не го умее както трябва, виж как прикрива уста с ръка, крие очи и мънка.)
– … за мен ли са?
Не беше въпрос, въпреки последната извивка. Радослав отново се желира.
– Не, за… за майка ми.
(Ала и теб не те бива по лъжите, Дичо…)
– Да? Нещо си нервен. Как мина излетът?
– Прилично — поотдъхна си младежът. — Напихме се, оревахме целия Балкан с песни, накрая и отчето ни пригласяше… — В очите на Светлана се мярна неодобрение и той се отказа да излага подробности.
Вместо това бодряшки запита:
– Ами твоята командировка? Как е морето?
– О, много скучно… (Да де, никого не успяла да забаламоса да я черпи!) Нищо особено. Пустош. Повечето заведения не работят. (Тук не излъга — каква изненада!) Прибрах се късно вчера… и заспах от умора.
(Опа! — отново се обади змията. Думите й съскаха, сякаш мислеше през зъби. — Късно вечерта е отишла на дискотека, с онези нейни приятелчета, от които ти се драйфа, Дичо.)
Престани вече — измъчено кресна наум Радослав. — Аз ще се женя за нея наесен!
Последва смаяно телепатично мълчание.
(Само че искам да те предупредя — обади се след дълга пауза Верена. — Не си въобразявай, че те обича дори на една мъничка мъничина от мен! Досега се е влачила с простаци, които редовно са я пребивали от бой, и затуй те мисли за мека Мара, за послушен добряк! Смята, че ще си й удобен, ала те иска обръснат, подстриган, облечен в костюм с вратовръзка и на престижна работа. Цял живот после ще ти натяква, че те била създала. Ще се омъжи не за теб, а за възможността най-сетне да престане да се продава на дребно! Сега, ако искаш, заповядай ми да се махна, ала не издържам повече да гледам в съзнанието на тази кукла! Да, тя е права за себе си, ала ти не я обичаш, ти я съжаляваш, оплела те е като паяк в собственото ти съчувствие, а ти обичаш само МЕН! Сега съм готова да умра… как само се изложих, Дичо, опозорих се, ала всичко това е ИСТИНА — ЗМЕЙОВЕ, ЧЕ И ЛАМИ — НИКОГА НЕ ЛЪЖАТ. И аз не мога, докато съм в змийско тяло, а през останалото време ми личи… Та ако бях могла да излъжа колобъра Радан, щях ли да съм сега тук!)