– Отървах те.
Радослав стоеше със затворени очи и стискаше зъби.
– Така е по-добре — плахо каза девойката от клисурата. — Кълна се! Как да те накарам да ми повярваш?…
– Вярвам ти.
– Ето — възликува драконовото момиче. — Значи всичко е наред!
Младежът отвори очи:
– Кое е наред?
– Не й пукаше за теб! Просто искаше да се отърве от мръсотията, в която сама се е набутала, ала така, че пак да не губи нищо! Тя просто щеше да те ограби, Дичо. Ала сега си свободен!
– Какво толкова се радваш — додаде той с безцветен глас. — Дойде, обърка ми живота, накара ме да стана подлец. Не че не съм…
– Аз не…
– Какво „не“ — той ядосано повиши тон. — Знаеш ли, че си капризна, себична, неуравновесена и не изпитваш никакво съчувствие към хората!?
– Ти аха да й простиш! Само за да не се чувстваш виновен! А заслужава ли прошка човек алчен, глупав… Я кажи, тя някога да ти е харесала поне едно твое стихотворение?
– И какво от това!? Мамка му! Ти — какво искаш?
– Теб.
– Ъ… Добре де, и? Питала ли си ме?
– Защо да те питам, Дичо, прочетох го в сърцето ти! Тя не е за тебе. Ти сам го усещаш. Само ти е хленчила колко е нещастна и неразбрана, а ти си налапвал стръвта като шаран, не е ли истина това? Истина е! И сега, даже да не те беше излъгала… а го направи, защото и тя е почувствала, че си с нея, само зарад страха да си сам… Сторих нещо, което ти сам искаше.
– Това откъде го измисли?
– Личи ти! И не ми отговори. За нея, Дичо, писал ли си нещо? А?
– Не, но…
– Тогава какво изпитваш към нея? Ще ти кажа — нищо.
– А ти… позволяваш си да вършиш каквото ти хрумне…
– Защото е справедливо!
– Справедливо ли? Кое е справедливо — да рушиш каквото не ти изнася ли, да решаваш нещо вместо друг, без да попиташ дори и… Слушай, девойче, пубертет ли те тресе, че така с лека ръка раздаваш правосъдие — това било лошо, това — добро, а? Детинщина!
Момичето-змеица блесна унищожително с очи и изведнъж се оклюма.
– Да — нещастно каза то, — още нямам и четирийсет години… ако не броя онези хиляда в камъка. Скоро ще сменя последната си детска кожа. Затова съм така ту нервна, ту спокойна, ту добра, ту лоша… Люшка ме натам-насам. И наистина съм разглезена, както всяко единствено дете… Ала тя лъжеше! Не можех да понеса да те лъжат! Ти и така нямаш вяра в себе си…
Горчиво въздъхна и продължи:
– Чуден човек си. Забелязваш наоколо само лошото и грозното, пък седиш и чакаш доброто да ти дойде иззад девет планини, не вървиш да го търсиш, не го създаваш… Не биваше да се бъркам. Съжалявам, Дичо. Срам ме е. Освободи ме… — тя вдигна потъмнял поглед към него, гласът й се прекърши — от третото желание. Аз не изпълних второто, не ще изпълня и първото. Моля за прошка.
Девойката постоя, хапейки устни и тихо довърши:
– Позволи ми да ти кажа сбогом…
Радослав се сепна като внезапно събуден. Тя вече докосваше дръжката на вратата.
– Верена… отиваш ли си?!
– Не искам да ме мразиш — прошепна тя.
– Аз… аз не те мразя. Къде ще вървиш?
В отговор раменете й трепнаха като от студ.
– Какво си намислила, Веренче? — попита я нежно той.
Тя сведе още по-ниско глава.
– Няма да ти кажа.
– Добре, не ми казвай.
Момичето се сви, но намери сили да срещне погледа му. Бузите й пламтяха.
– Да си вървя ли? — гласът бе изтънял от залостен в гърлото плач.
– Не бих те пуснал за нищо на света.
Тя премига, после изхлипа и му се хвърли на врата, юначно преглъщайки сълзите си. Роклята припълзя към раменете й и Верена прегърна Радослав и с криле, затреперили от тежката й въздишка.
– Прости ми и ти. Не биваше да си изкарвам на теб… — рече той.
Тя само стегна прегръдката си, като с това го прекъсна. Леле, колко е силна!
– Поне честно ме предупреди, че си ужасна и непоносима — пошегува се той след малко.
– Само дето не споменах колко ужасна и непоносима съм — промърмори тя, забила нос в рамото му.
Съумяха да се позасмеят.
– Имам още едно желание, нали?
– Имаш. Макар да…
– Е, ще си го помисля още какво да бъде.
– Бива — каза тя. — Какво не спира да те измъчва?
Той позабави отговора.