– Жал ми е за нея.
– И на мен не ми е все тая, че една жена тъй тъпо си хаби живота. И че не е имала късмет. Ала, Дичо, дилман ми юначе, помисли, какво щеше да направиш? Какъв щеше да си — проспериращ гладък лигльо, който да мисли само за пари и за нищо друго? Погледни в сърцето си — този брак щеше да ти тежи.
Радослав с нежелание си призна, че наистина, още от началото на връзката им, със Светлана намираха общ език само в леглото. Напоследък разликите в интересите им го караха с нетърпение да очаква командировките й като възможност да се събере с хора, с които имаше какво да си каже. Или поне съдържателно да помълчи, както със Зако.
– Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.
– Добре казано… Все пак… нямаше значение каква е, нали? Все едно — щеше да я изгониш.
– Не ме упреквай — веднага отвърна тя, — ала наистина щях да го сторя.
– Не мога да те виня. Най-вече съм си аз за бой в случая… Както казваше старшината ми в казармата: „Не си за чук, боец, а за вария!“
– С удоволствие ще ти помогна — захили се тя. — Къде има вария тъдява?
6
Всяка сутрин Радослав се събуждаше и виждаше усмивката на драконовото момиче, а миризма на закуска гъделичкаше носа му. Всяка вечер той заспиваше, усмихвайки се на свитата в скута му змия. На първо време оставяше четената книга и внимателно преместваше Верена върху съседната възглавница, но после страхът му от влечуги пропадна окончателно и Дичо вече не затваряше очи, без да чувства странния ритъм на пулса й.
Само след четири дни на Верена й доскуча.
– Не мога повече, не издържам! — троснато повтаряше тя, обхождайки мансардата като тигър в клетка (поправка: змей в клетка). — Изчистих стаята като операционна, подредила съм я като аптека! Изчетох всичко, каквото имаш! Зная вече да точа баници, да правя сарми, да слушам радио, да карам колело, мога да се измъквам от майка ти и от комшиите, да пазарувам, да пускам касетофона и прахосмукачката, даже вече си броя рестото! Писна ми! Трябва да върша нещо!
Радослав въртеше глава подир нея, безсилен дори да се противопостави, камо ли да укроти изригването. Тя се мяташе из стаята, пръскаше въгленчета на раздразнение и досада в змейски дози и се ядосваше все повече и повече. Младежът имаше чувството, че я вижда размазано от скоростта.
Внезапно момичето-змейче спря. Очите на Дичо проследиха въздуха пред нея, после сепнато се върнаха обратно.
Настроението на девойката се бе променило с присъщата й стремителност. Тя имаше вид на озарена от блестяща идея и се усмихваше към остъкления тавански капак.
– Знаеш ли, Дичо — замечтано каза тя, — мога да стана полицай… Защо „олеле!“? Добре, хубаво, тогава нека бъда велика лечителка, боила кутугер. Познавам цяр за всичко! Ще приемам болнйци около пълнолуние. Рак, депресии, неврози, грип, СПИН, инфаркти и инсулти, диабет…
Понякога Радослав неволно си помисляше, че не би било зле езикът й — съвсем нормален, стига да не се вгледаш — да бе останал мааалко по-вкаменен.
– … безплодие, страхливост, пристрастие към тютюн, наркотици, алкохол — всичко ще лекувам! Ще ходя с бяла престилка в огромен кристален Институт на Здравето и всички ще ми викат доктор Змеевска — тя звънко се засмя. Младежът не бе сигурен дали се глези или говори сериозно. — Как ти се струва, а?
– Първо ще поискат да изкараш диплома по медицина… а преди това, нали ще се наложи да обясниш произхода си, ще те вземат за луда. После ще рекат, че си измамница. А ако — ако! — повярват, тогава ще те връхлетят орди историци, лингвисти, богаташи, военни, политици… абе, всякакви. Ще те влачат по конференции и предизборни срещи, по полигони и архиви, и ще повтарят колко бачкат на ползу роду, но всъщност ще искат всичко само за себе си, а дори да им го дадеш, пак не ще те оставят да вършиш нещо за всички, без да ти казват кое може да правиш, а кое ще бъде прибързано, несвоевременно, вредно… и дявол знае още к’во!
– Ами, ще им помогна… — раменете й изведнъж се отпуснаха. С унищожителен гранитен глас Верена произнесе: — Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата! Непоносим си!
– Но, съкровище, помисли малко…
– Не ща да мисля! — отряза тя. — Това го може всеки змей! Искам да мечтая като човек!