– Ами, мечтай си — ядоса се Радослав. — Но недей зида въздушни кули върху пясък! Този свят изяжда мечтателите!
Те замълчаха нацупени.
– Ох, имаш право — примирително каза тя. — Наистина хубаво е да ти се иска да сторваш нещо полезно, ала… Колко наивно се е мислило, че по-бъдещите времена ще са и по-мъдри… Хм, поне не са кой знае колко по-посредствени… Добре, ще го правя скришом, колкото и да не ми харесва да е така. На пълнолуние ще си правим дълги разходки по места, където има много хора, и аз тайничко ще лекувам онези, които имат нужда… Или ще се промъквам нощем в болниците… Ала това не е работа! Кажи ми какво да правя, ти по-добре познаваш своето време.
– Какво търсиш в работата? Пари, признание, да ти е интересно?
– Да ми е интересно.
– Хм… Защо ли не дойдеш с мен на сергията?… Вярно бе! Ще четеш, ще виждаш доста хора, които подушиш, че са болни, ще ги лекуваш… и ще им продаваш книги! Какво ще кажеш? Бива ли такъв занаят за внучка на Велик Владетел?
– Това „ирония“ ли беше? Една девойка с царска кръв трябва да може всичко — да се бие с оръжие, да тъче, да бродира, да пере, да чете и пише, да язди, да…
– Можеш ли всичко това? — поизненада се Радослав.
Тя се посмути.
– Не ме бива с шиенето и бродерията. Отегчавам се. Най си падах по резбарство. Ала виж, не е зле да продавам къниги. Поне ще подбирам за хората хубави неща. Инак срам — последната жива от рода Дуло и никаква полза от мене!
– Парите няма да са много. И… ще се наложи да слушаш шефа. Той си пада малко чешит и е кон с капаци…
– Ако ми потрябват пари, ще намеря имане. А послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват! Стига този твой шеф да не ми нарежда безсмислици — добави тя, вече не толкова назидателно.
– Е… Постарай се повечко да си мълчиш пред Ангел. София няма да понесе и една дискусия помежду ви…
Сигурно сред четящите тези редове има хора, които помнят красивото момиче в мастиленосин сукман на сиви и черни точици — досущ като премяна на смок, — седящо зад книжната сергия в центъра на столицата. И мнозина сте си купили от нея по нещо. Нима сте я забравили? Врабци и гълъби кълвяха семки от дланите й, докато тя тихо ги поучаваше нещо, кучета и котки правеха посещения да помъркат или размахат опашка пред нея. Даже Ангел след нечувано кратка препирня й позволи сама да подбира заглавията на половината от книгите на сергията и не можа нито веднъж да я хване в закъснение, както не получи сгоден случай да я упрекне за мижав дневен оборот.
Радослав не можеше да повярва на успеха й.
– Как го постигаш, без да ментиш?
– Разказвам на клиентите книгата. Спирам на най-интересното…
– И казваш, че не си я дочела? Хитро!
Последва двойно възмутена пауза.
– Мен ли ще слушаш, или сам ще си говориш? … Когато искат да продължа, им казвам, че не смея да им отнемам удоволствието сами да научат развръзката. Сочат ли ми лоша книга, обяснявам, че не струва. Но, странно — започват да спорят и накрая я купуват. Не мога да схвана защо. Даже някои после се връщат да ме убедят, че греша. Чатнах, че ще е по-добре да ги оставя да мислят, че успяват, така им харесва. После ме обявяват за умно дете и питат в класическата ли гимназия уча, или съм студентка в Университета… И купуват! Дори глупостите, дори след като ги предупредя. Не признават, че са дали пари бадева. Много странно, нали?
– Змейска пазарна икономика — промълви Радослав. — Е, поне човешкият фактор връща нещата в обичайния им коловоз.
– Помниш ли, преди девет дни, кога ми брътвеше, че сегашните Българи се били скапали? Е, наистина не е вярно! Когато им рецитирам стихотворения — почти всички ги купуват! Виждаш ли? Човек, който цени прекрасното, не е „скапан“! Просто… изглеждат ми някак уморени всички хора, които виждам… Хм, всяка древна нация веднъж-дваж на век изпада в малко потиснато настроение. Ала щом това премине — всичко ще си дойде на място, и Цариградските палати, и ред ще настане и в главите, и в държавата, чистота пак ще има и по улиците, и в сърцата… А ти само мрънкаш, Дичо! Почакай и ще видиш — напразно се отчайваш.
Радослав премълча, че само в „потиснатото настроение“ едва ли се корени причината на сегашните беди. Но не желаеше да разваля възторжената й радост.
Все се случваше някой познат да мине край сергията им и лека-полека за Верена се разчу сред компанията. Младият мъж вече не виждаше начин да крие драконовото момиче. Без ни най-малко да се опитва да прави впечатление, тя действаше на хората като магнит върху карфици, и за да я запознае с приятелите си, Радослав се нуждаеше от някаква легенда за прикриване на истината.