Преди да отидат на купона, Дичо я инструктира какво да казва и за кое не бива да споменава. Страхуваше се да не би нейното люшкане като разклатена везна от едно настроение в друго да създаде проблеми, но запознаването й с тайфата му мина чудесно. Отначало умерено общителна и скромна до хладна сдържаност, тя бърже се отпусна и в миг омая всички — и момчета, и момичета. Радослав седеше като на тръни.
Верена първо взе да играе със Сашо на шах и го разби толкова ловко, че Русия зяпна и изтърва недопитата си бира. След това, сякаш се познаваха от хиляда години, увлечено се заприказваха за билки и за народна медицина, което бе основната мания на Сашо. На Радослав за първи път му се случваше да я наблюдава толкова отстрани и остана поразен какъв добър слушател може да бъде тя, как разтапя събеседника с неподправен интерес към вълнуващата го тема… и как през цялото време се изхитря да слаломира покрай въпросите за себе си — язък за грижливо измисляната опашата лъжа: следване в Американския колеж и родно място в глуха провинция. Само Павката, с когото завърза спор за Фройдовата психоанализа, свари да я запита откъде е, а тя му отвърна простичко: „Българка съм“. Кресналията присви внимателно очи и изведнъж възкликна:
– Познавам те отнякъде!
Гръмна смях.
(След седмица Павката, засегнат, домъкна голяма репродукция на Ботичелиевата Афродита и гордо, на всеослушание посочи приликата на Верена с богинята. Не всички се съгласиха. Самата драконова девойка отбеляза, че Ренесансовата Венера няма нейната обратна захапка (която сигурно бе още някаква анатомична особеност на змейското й потекло, но това, естествено, не се изтъкна). Едно момиче от тайфата я увери, че този недостатък почти не се забелязвал. „Само да не ти се наложи да ходиш по зъболекари като мене“ — добави тя. „Никой от вас няма поглед на художник — заяви огорчен Павката, размахвайки картината. — Наистина си много по-слаба, но като сестри сте в лицето. Спортувала ли си нещо?“ „Ами да, ръкопашен бой, фехтовка и езда“ — простодушно отговори Верена. Радослав спешно отклони темата.)
Скоро змеицата и Сашовата Емилия отидоха в кухнята да измъдрят нещо за ядене — и там се позабавиха, понеже отвориха женска раздумка. Тогава Радослав деликатно намекна, че новата му изгора учи антропология в Благоевград. С това той реши, че е дал негласно обяснение за проличалите й дотук познания, а сетне уж се изтърва, че момичето е сираче — надяваше се по този начин да откаже приятелите си от други по-лични въпроси. Толкова бе останало от грандиозната измислица, сглобена да звучи правдоподобно и да не предизвика търсения на евентуални общи познати или колеги. Дичо почти съжали за безславната гибел на великолепната „легенда“, но и без да се увлича, казаното дотук бе достатъчно за мъжете. С любопитството на посестримите й по пол той я остави да се оправя сама.
„Трудно ще ги накарам да не ми завиждат — бе казала през смях Верена, — след като съм мечтана комбинация за всяко едно момиче — жена и змия. Ще се наложи да похитрувам.“
Всъщност, май никой не се интересуваше от биографията й — ако не се беше паникьосал предварително, Радослав сам щеше да се усети, че не това е важното, а така или иначе повечето му приятели възприеха Верена много добре. Павката, сладкодумецът, се съдра да я забавлява с алпинистки и пещерняшки случки, повечето фантастично приукрасени. Сашо Рус пък обяви момичето-змеица за свой несменяем партньор на карти. Дори придирчивият мълчаливец Зако остана очарован, че среща интелигентна жена, която обича ирландска музика, знае английски и на драго сърце е готова да слуша песните на Питър Хамил. Ала в разговора си с него тя много нехайно се изпусна, че знае езика галик. Лъчезар, който просто лудваше при думата „келти“, поведе с нея една дълга беседа за митове, за Стоунхендж, после гладко преминаха и на източни философии… чак до момента, в който трябваше с безкрайно съжаление да напусне купона, понеже беше нощна смяна пазач на малък мебелен цех в покрайнините на София. Радослав, който през цялото време разтревожен даваше ухо за какво приказват и честичко предупреждаваше Верена с настъпвания под масата, си отдъхна.
Но на следващия ден, още далеч преди обяд, зазвъня телефонът.
– Здрасти — направо почна слушалката. — Идвай.