– Моля?
– Като казвам „идвай“, значи точно това имам предвид.
– Ааа… Зако, ти ли си бе?
– Че кой?
– По какъв повод?
– Повод… М’чи така, без повод. Събираме се… малко така. Да доведеш онази чаровна страхотийка, чу ли! Никакво но!… Имам музикална изненада за нея, да превежда.
– Добре…
– Без нея не те ща!
– Добре де, добре… Нещо друго да доведа?
– Минимум литър.
– "Рилски манастир"?
– Екстра. Змей си! — и затвори.
Дичо също остави слушалката. Верена го гледаше дяволито.
Ала след няколко вечери праволинейният й драконов нрав се прояви, вярно, в твърде мека форма. На приятелската сбирка пристигна един друг Сашо, наричан Черния, и доведе свой познат, глупак, който започна препирня с Верена, ръсейки дивотии за прабългари — дума, която малката змеица чистосърдечно беше намразила.
Девойката категорично отказа да се съгласи, че има нещо общо с Чингиз хан, Атила, юрти и така нататък. Винаги, когато намисляше да каже нещо, тя го казваше от начало до край, глуха за вмятвания и прекъсвания, но щом се поядосаше при по-настойчив опит да й се отнеме думата — както и стана, — лицето й заприличваше на камък, покрит с йероглифи на гняв и накърнено достойнство. Верена не понасяше да й се демонстрира и капчица неуважение — нещо, което ох как се чувстваше! — но онзи навярно имаше твърде волска кожа и очи на пън. Той нахакано продължаваше да лее авторитет и да я потупва по коляното.
Накрая тя загуби търпение и се отмести.
– Не забеляза ли, че не те слушам? — рече му, при което хубавият й глас зазвуча като плющене на камшик или изфучаване на сабя. — Защо продължаваш да брътвиш тъпизми?
– Мойто момиченце — процеди онзи с обиграна снизходителност, — сигурно се имаш за много умна, ама не си чела достатъчно по въпроса, ясен ли съм?
Верена втренчено гледаше високомерната гримаса на нахалника, напомняща ухилване, и през трите безкрайни секунди пауза Радослав се ужаси, че в следващия миг самонадеяният колега на Черния ще избухне в пламъци, освен ако Верена не реши просто да го хвърли през балкона, но внезапно змейското момиче проговори толкова кротко, че Дичо се досети как на онзи му се е разминала белята на сянка от мравешко мустаче:
– Не, не съм умна. Защото ако бях, надали щях да си губя времето да говоря с плитки хора.
Големият познавач на всяка възможна тема се поопули, изчерви се като рак от злоба и със скандалджийски позвънкващ гласец се опита да се заяжда, но безуспешно — той вече сякаш не съществуваше нито за Верена, нито за всички наоколо. Многознайкото не осъзна веднага, че се намира в някаква странна зона на отчуждение, побесня, че абсолютно всеки го пренебрегва, не изтрая и изръмжа нещо оскърбително.
Всички от компанията замлъкнаха и се обърнаха озадачени към тях.
– Виж какво, приятелче — наежи се Радослав. — Ще е много по-гот да си траеш.
– Що, да не ме биеш заради тая…
– Момко — обади се Сашо, — намираш се в моята къща, не те познавам, но това няма да ми попречи да те изритам, ако се държиш грубо с мои приятели. Засега никой не ти се е обидил, затова поспри и не прекалявай. По-здравословно е, повярвай ми, майка ми е лекар.
– Ама… — горещо понечи да възрази онзи.
– Стига, никой не спори с тебе. Просто сèди мирен и не разваляй вечерта. Пиенето ти е пиене, мезето — мезе, цигари си имаш — купонясвай и не прави скандали. Ясен ли съм?
Сашо не беше висок, но имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, напомпани от работа по строежи и друга хамалогия, затова познавачът на историята измърмори нещо и се укроти. Веселбата продължи без никакви проблеми и скоро грубиянът си тръгна. Повече никога не се появи, а същата вечер дори Черния Сашо недоумяваше как този човек бе попаднал на приятелското им събиране.
Ала понякога лошото настроение на Верена не беше толкова буреносно-нападателно, но пък оставаше опасно като вълчи капан. В такива моменти тя започваше да отговаря едносрично, най-вече с „не“, произнасяно със сърдито предизвикателство, и Радослав се чудеше къде и в какво е сбъркал. В подобни моменти младежът я оставяше да се усамоти и успокои.
Не че задължително помагаше.
Така веднъж, след някакво глупаво сдърпване, Дичо упорито се преструваше, че чете. Беше им се случил извънреден почивен ден. Навъсеното небе ги прогони от сергията и сега навън продължаваше да вали гаден и студен, съвсем не летен дъжд. И ако непълнолетната змеица не се смущаваше от подобни дреболии, то Радослав хич не обичаше да се мокри и трепери.