Выбрать главу

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишеи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка — този път от смайване.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската глава на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди — бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? — измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

– _На какво ти прилича?_ — счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик — съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? — донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? — не го разбраха горе.

– Почакай! — кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин — тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете й, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

– _Е?_ — пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? — изпуфтя Радослав.

– _Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо?_ — нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ — паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

– _Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!_