Не тръгнал за бащината си къща Керан. Изчакал да заспят спасилите го мъже и избягал в гората при мечките и вълците. Търсил смъртта си от тях, ала бягали зверовете, щом дочуели стъпките му.
Все мрачина била за него. Мъка се плискала като зад бент в душата му и не се свършвала, защото не могли да заплачат изгорените Керанови очи. Мислел юнакът за баща си, за чембаса му, бяла като Верегава зиме. За сестрите си тъжил. И името на изгората си шепнел, а после задавено казвал: АН УАКХ, има и читави момци за нея…
Излязъл по едно време той на горска полянка и в тревата се спънал в умрял от раните си славянски ратник. Погребал убития и взел му боздугана.
„Един враг да срещна, главата му на Тангра ще занеса — рекъл си Керан. — Няма да гина като стара баба, я!“
С издрани пръсти напипал по-мъхавата страна на дънерите на дърветата и тръгнал да търси друма, където да издебне жестоките Ромеи, стиснал оръжието в лявата си, по-здрава ръка.
Така блуждаел Керан в гората три дни и три нощи, геренида ял, роса пил. На четвъртия ден подир пладне подушил вода, чул поточе да ромоли… и като че някакъв плач го стреснал там. Ослушал се. И отстъпил крачка назад, когато право в душата си чул момчешки глас:
Моля те, човече-бате, спаси ме!
„Кой си ти, мънък? Къде си? — завъртял се напосоки Керан. — Сляп съм, шольо ми, кажи къде си!“
Право пред тебе. Направи десет крачки, внимавай, тук има корен… Сега още две крачки. Под тоз камък съм, срути се скала отгоре и ме затисна. Можеш ли я махна?
Опипал Керан камъка — то цяла канара! — а после докоснал и момчето… Затреперал юнакът, ала сдържал да не отскочи като попарен и не дръпнал ръце.
„Ти не си човек!“
Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.
Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.
А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.
Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.
Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.
„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“
Няма ли да искаш нещо за добрината си?
„Нима можеш да ми върнеш очите…“
Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:
Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.
„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“
Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.
„Тогава, шольо змейче — усмихнал се Керан, — нищо не искам от тебе. Здравей и читавей, мънък!“
Нищо ли, бат-юнако?
Помрачило се челото на момъка.
„А… кажи ми, какво става с Ромеите?“
Лошо става. Базилевсът на християните стяга голяма войска, кораби са видени в морето. Лошо. А през туй време вашите боили все за глупости мислят…
„Тъй е, шольо. Откак предадоха рода на Сина на сърната, все е така. Умни, хитри са Ромеите. Отровиха сърцата ни с раздори. Чуй ме, змейско момче, някой ден, кога видиш голяма византийска войска и срещу й няма ни българска, ни дори славянска сила — убий ги! Никой да се не завърне в Кесарград!“
Три пъти ще го направя — обещало змейчето, — Заедно с единайсетте ми батковци и морските ми братовчеди. А ти върни се, кога след три дни не останат други белези по тебе, освен мъртвите ти очи, върни се у вас, вземи Ануши за жена и да знаеш една тайна — от велик род е твоята хубавица, род, който е властвал и пак ще властва, а правнучката ви аз ще взема за булка…