Пръстите сами намираха нужните им букви и Радославовите мисли изникваха върху хартията:
Днес прекарах няколко часа в читалнята на Столичната библиотека. Прехвърлих купчина томове по фолклористика и с жития на светии. Това, което прочетох за Св. Георги Победоносец, ме убеди, че подвигът му с дракона е наистина византийска измишльотина, защото сведения за подобна битка са се появили през ХII век, тоест СЛЕД като Верена е била заточена в скалата, а изобщо за светията започва да се говори няколко столетия преди това. Но за ЗМЕЙ в първите споменавания за Св. Георги — нито думица.
Той поспря, отне ръце от клавишите и изпъна схванат гръб. Мекото мъркане на новата пишеща машина му доставяше непознато удоволствие, каращо го до самозабрава да седи пред нея и да преточва идеи и сюжети от главата си върху белите листа. Папките с чернови постепенно набъбваха и Радослав се чудеше как е могъл толкова време досега да спи с отворени очи, оставяйки фантазиите си да умират неизказани.
Ухилен до уши, той погледна към Верена. Момичето-змеица лежеше по корем на пода пред разтворена тетрадка. В момента замислено бръчкаше носле и почукваше с тъпото на молива. Творческата треска я бе заразила преди седмица и тя старателно попълваше страниците на съчинението си, озаглавено:
Когато Дичо й отстъпваше ред на пишещата машина, тя неуморно тракаше „Кратко Описание на Долната Земя от …“, като последната дума Радослав не съумяваше да прочете; бе дописана на ръка с чудати знаци.
Изписаните листове Верена прилежно събираше в синя картонена папка, в която слагаше и тетрадката си.
„Да не си посмял да четеш преди да ти кажа! — строго бе заръчала тя на приятеля си. — Не ща да ставам за смях!“
Умилен, Радослав я гледаше как удря боси пети една в друга и самовглъбено гърчи красиви вежди. Днес обаче писателството не й спореше.
Внезапно девойката се изправи. Отметна коса от леко смръщеното си лице и щом забеляза, че Радослав я гледа, отрони:
– Ще отморя малко — и застана пред капандурата с гръб към него.
Радослав престана да се усмихва. Сви рамене и отново докосна машината:
Намерих и неща, от които да се уплаша, след като първо останах почти радостно поразен от изобилието на драконова тема в българските народни песни и приказки… и истории за любов с такива същества като Верена!… които ВИНАГИ УЖ СВЪРШВАЛИ ЗЛЕ. Не ми излиза от ума определението змеичав, сиреч поболял се… Явно е още една заблуда — поне в моя случай, защото не съм болен.
Колкото и да се самоубеждавам, че не съм луд, не мога да не се питам — АМИ ЗАЩО ТОЧНО АЗ. Как така на мен се падна да срещна може би най-голямата сензация на последните десет века?! Математически погледнато, аз съм си най-обикновен, средностатистически гражданин на една (доскоро си мислех така) обикновена и даже незначителна държавица. Не съм стигал до състояние да се тюхкам, че не съм барем негър в Алабама, но сериозно се замислях как да се спася от тукашното блато…
Тъжно е, но трябва да призная: не мога, а навярно и нямам право повече да крия Верена. Всичко, което тя знае, умее или за което поне има представа, преобръща с главата надолу (дали това не е правилната посока?) представите на народите по цялата планета. Човешката цивилизация може да спре да куцука към незнайното си бъдеще, подпряна единствено на технологичните си патерици. Всъщност даже „моя милост“, уж съм най-запознат със същината на въпроса, а просто не си представям от какво значение за света е момичето, което обичам. Какво може да ни просветне на всички нас, как из основи може да се промени живота (май по-скоро съществуването) на всичките пет милиарда и половина, които съставляват вида Хомо Сапиенс, забравили истинското си призвание
Радослав отново прекъсна писането. Вдъхновението неусетно го бе напуснало. Някакво угрижено и печално червейче го глождеше отвътре. Младият мъж притисна тила си с длани, изправи се на стола и погледна към Верена. Змейската девойка не бе помръднала от капандурата. Понякога, когато дълго стоеше на едно място, тя тихичко си тананикаше нещо, но сега мълчеше. Това не се хареса на Радослав.
– Разкажи ми още нещо за Долната земя, Верена — помоли я той. — Докато си почиваш, разбира се…
Тя дълго мълча. Когато обърна лице, Радослав видя, че очите й са пълни със сълзи. Мъчеше се да заговори, но думите й се удавяха в ридания, а Верена храбро се бореше с плача. В момента, в който младежът я прегърна, тя захапа ръката си и болезнено стисна клепачи. Солени и бистри капчици тъга светнаха по миглите й.